Мъжът с карабината попита:
— Помниш ли ме, говедо?
— Теб ли пита, или мен? — обадих се аз.
Плъзнах се по шумата малко по-близо до човека с пушката.
— Не се прави на умна, бебче — рече наемникът с карабината. — Дойдохме за двама ви, но първо искам да се позанимая с този.
Джейсън ме стрелна с поглед.
— Губиш си чара, Анита. Той иска мен, не теб.
Мъжът беше насочил карабината си право в гърдите на Джейсън. Ако беше заредена със сребърни куршуми, с него беше свършено. Той каза:
— Чък.
Чък, човекът с пушката, ме сграбчи за лявата ръка. Разтворих пръсти и оставих ножа да падне, преди да е извадил ръката ми от листата. Карабината се намираше прекалено близо до Джейсън, за да се опитвам да наръгам Чък. С малко повече късмет щях да имам и друга възможност. Ако ли не, щях да се върна от отвъдното, за да си поприказвам с Джамил.
Ръцете на Чък бяха големи и месести. Пръстите му се впиха в ръката ми с такава сила, че ако оживеех, щях да имам синини.
— Ако не изпълняваш точно указанията ми, ще го отнесе приятелката ти.
Исках да попитам: „Кой ви пише репликите?“, но се въздържах. Пушката се намираше на два сантиметра от бузата ми. Намекът беше повече от ясен. Усещах смазката в цевите й. Бяха чистени наскоро. Хубаво беше да знам, че Чък се грижи добре за оръжието си.
Мъжът с карабината направи две неща почти едновременно: пристъпи напред и извъртя оръжието в ръцете си. Прикладът на карабината се стовари върху брадичката на Джейсън. Върколакът се олюля, но не падна.
Карабината се заби отново в него, този път го улучи високо в едната скула. Пръсна черна струя кръв.
Сигурно съм помръднала, защото пушката внезапно се притисна в бузата ми.
— Не го прави, кучко.
Преглътнах и попитах много внимателно заради студения метал, опрян в лицето ми:
— Кое да не правя?
— Което и да било — за да подчертае думите си, той ми изви ръката и притисна силно пушката в бузата ми.
Мъжът с карабината рече:
— Докторът каза, че за едната бройка не си ми счупил гръбнака. Каза, че съм извадил късмет. Първо ще те накарам да страдаш, говедо, а после ще те убия. Ако се държиш като мъж, ще пусна момичето. Ако се разцивриш, ще видя сметката и на двама ви.
Той стовари карабината в устата на Джейсън. Под лунната светлина се разхвърчаха пръски кръв и нещо по-тежко. Побоят започваше да става сериозен.
Виждала съм пострадали хора на тепиха за джудо. Ходила съм на състезания по бойни изкуства. На няколко пъти съм била нокаутирана от лошите по време на истински схватки. Но никога не бях виждала истинско пребиване, не и като това. Беше методично, старателно, професионално.
Джейсън не направи никакъв опит да се защити. Не изплака нито веднъж. Просто падна на колене в шумата и понесе безропотно ударите. Лицето му беше окървавено. Очите му примигваха и знаех, че всеки миг ще припадне. Трябваше да направя нещо, преди да е загубил съзнание.
През това време Чък продължаваше да притиска пушката в лицето ми с такава сила, че върху кожата ми щеше да остане отпечатък. Той не трепна нито веднъж, не ми даде възможност да направя каквото и да било. Започнах да си мисля, че не е аматьор. Бях отписала Джамил и всички останали. В тъмната гора бяхме само ние четиримата. Не се чуваше друг звук, освен ударите на карабината по голата плът. И сумтенето на мъжа, който се опитваше с всички сили да накара Джейсън да закрещи.
Накрая върколакът се свлече на една страна. Помъчи се да задържи ръцете си вдигнати, но не успя.
Опря лакти в листата. Тялото му затрепери. Полагаше усилия да не падне по лице.
— Помоли ме да спра — каза човекът с карабината. — Помоли ме и може би ще престана и просто ще те застрелям. Помоли ме да спра, или ще те пребия до смърт.
Повярвах му. Мисля, че и Джейсън му повярва, защото поклати глава. Той знаеше, че ако направи каквото се иска от него, онзи ще го довърши моментално.
Усетих как по кожата ми плъзват топли тръпки. Ричард. Беше някъде наблизо. Той отвори белега в тялото ми. Силата потече по кожата ми и се прехвърли върху ръката на Чък.
— Какво беше това, по дяволите? — попита той. Не помръднах и не казах нищо.
— Отговори ми, кучко! Някакви магически глупости ли се опитваш да ми правиш?
Той заби пушката още по-силно в бузата ми. Ако продължеше в същия дух, щеше да я пробие.
— Не бях аз.
Той ме събори на колене и пушката вече не ме притискаше. Беше я насочил за секунда към тъмната гора. Това беше моментът. Времето забави своя ход и сякаш разполагах с цяла вечност да извадя големия нож от ножницата на гърба. Ножът излезе от канията. Пушката и Чък се завъртяха отново към мен. Използвах инерцията от изваждането на острието, за да замахна надолу и настрани. Усетих как върхът му закачи гърлото на Чък и разбрах, че ударът не е бил смъртоносен. Нещо падна от клоните на дърветата над главите ни. Някаква сянка, малко по-плътна от другите. Цевите на пушката бяха като два тъмни тунела, насочени към лицето ми.