Той избута ръцете ми от раната.
— В процес на заздравяване е. Куршумът не е сребърен — освети дупката с джобно фенерче. — Какво е това вътре, по дяволите?
— Потникът ми.
— Извади го, преди кожата да се е затворила.
Раната зарастваше. Едва проврях ръка, стиснах напоената с кръв дреха и я издърпах. Беше подгизнала. От долния й край потече равномерна струя кръв. Пуснах потника върху шумата. Тази нощ нямаше да го облека. Сетих се, че съм гола от кръста нагоре, ако не се брои черният сутиен. Не ми пукаше.
— Ще оживее ли? — попитах.
— Ще живее.
— Обещаваш ли?
Мъжът ме изгледа и кимна. На слабата лунна светлина стъклата на очилата му приличаха на празни сребристи огледала.
— Обещавам.
Сведох поглед към вълчето лице на Джамил. Погалих козината по челото му. Беше рунтава, гъста и мека.
— Сега се връщам.
Джейсън и Зейн вече не бяха сами. Там беше Чери, която беше прегърнала Зейн. Натаниел беше коленичил до тях, но гледаше към мен. Имаше и някакъв мъж, приведен над човека с карабината. Мъчеше се да превърже остатъка от ръката му. Добре. Исках го жив. Исках да го разпитам, но разпитът щеше да почака.
Коленичих до Джейсън. Той лежеше странично в шумата. Някаква жена преглеждаше раните му. Беше с къси панталони и корсаж с презрамки, а тъмната й коса беше вързана на хлабава конска опашка. Разбрах, че е Луси, едва когато завъртя глава към мен. Беше стиснала фенерче между зъбите си и опипваше раните на Джейсън с уверени движения.
Тя отговори на въпроса ми още преди да съм го задала.
— Ще се оправи, но ще му трябват няколко дни.
Което означаваше, че ако беше човек, Джейсън щеше да е умрял от раните си.
Луси ме погледна. Погледите ни се срещнаха от няколко сантиметра разстояние. Този път не беше чак толкова гримирана, но въпреки това лицето й изглеждаше хубаво на лунната светлина.
Извърнах се. Не исках да виждам какво крият очите й. Не исках да знам какво мисли. Коленичих до Джейсън и посегнах да докосна лицето му, но се спрях, защото ръцете ми лепнеха от кръв.
Той каза нещо много тихо. Трябваше да се наведа, за да го чуя.
— Дай да оближа кръвта. Почти се изблещих насреща му:
— Няма да умреш, Джейсън. Не се прави на интересен.
Но Върн каза:
— Това е прясна кръв, Анита. Кръв от член на глутницата. Ще му помогне да се излекува.
Обърнах глава към него. Местният Улфрик стоеше отстрани — висок, изпъчен и строен, докато медицинският му персонал си вършеше работата. Отворих уста да го попитам къде, по дяволите, беше, когато щяха да ни убият, но Зейн издаде някакъв звук.
Леопардлакът се възстановяваше със забележителна скорост от изстрел с карабина, от който човек щеше да остане без ръка. Но раната го болеше и докато лекарят я обработваше, той тихо стенеше.
— Кръвта ще им помогне да се излекуват — рече Върн. — Особено кръвта на някой толкова могъщ като теб. Мериан подхранва глутницата от време на време.
— Наистина ще му помогне — каза Луси с безучастен вид.
Сведох очи към Джейсън. Лицето му приличаше на кървава маска. Едното му око беше затворено от оток. Той се помъчи да ми се усмихне, но устните му бяха толкова подути, че усмивката не се получи. Сякаш части от лицето му не функционираха в момента.
Докоснах наранената му уста с връхчетата на пръстите си и размазах прясната кръв по долната му устна. Той я засмука, за да вкуси кръвта. Трепна от усилието. Болеше го.
Допрях два пръста до устните му и ги плъзнах внимателно в устата му. Той се опита да ги осмуче, но устата му не функционираше както трябва. Започна да ближе кръвта, преглъщаше почти конвулсивно. Извадих пръстите си, но той вдигна ръка и ме хвана за китката. Помогнах му да вкара други два пръста в устата си.
Ричард изскочи на поляната и се строполи на колене в шумата. Шанг-Да застана зад гърба му като образцов бодигард. Очите на Ричард се срещнаха с моите и погледът беше достатъчен, за да ме отвори още малко за силата му. Без присъствието на Жан-Клод, който играеше ролята на наш буфер, белезите между нас бяха по-силни. Ричард стоеше на колене и дишаше задъхано, почти болезнено. Чувствах как гърдите му се повдигат и отпускат, сякаш дишах вместо него. Усетих как погледът му се насочи към жената до мен. За секунда видях Луси през неговите очи. Видях как бюстът й се изду под корсажа.
Видях овала на лицето й, осветено наполовина от лунната светлина. Тя вдигна очи и срещна погледа ми, сякаш бе усетила, че я наблюдавам.
— Той все още те желае — й казах.
Луси се усмихна леко.
— Но не колкото желае теб.
Връзката ми с Ричард отслабна. Вече не усещах дишането му и не четях мислите му. Той ме беше блокирал. Може би уплашен от това, което бях видяла.