Свалих леко ръце да я видя. Беше със същата бяла рокля, дългата й светла коса беше разпусната.
— Никога не си се срещала с Рейна, нали?
— Не, дете.
Хванах ръката й и това беше просто ръка. Докосването й не извика в мен никакви спомени. Никакви ужасии, които мунинът да сподели с мен.
— Помогни ми.
Тя стисна дланта ми с две ръце.
— Твърде късно е да прогоним мунина със сила. Трябва да го накараш да поиска сам да се махне.
Тръснах глава.
— Тя няма да си тръгне.
— Нали си е отивала преди.
Така разтърсих глава, че косата ми ме перна по лицето.
— Не се знае какво иска. Не се разбира какво иска. Не мога. Не искам.
Ричард се беше приближил до мен. Той посегна да ме докосне по рамото и аз паднах назад върху шумата. Вдигнах ръка, сякаш да се предпазя от удар. Не ме интересуваше какво е правила Рейна с него, нито какво му е причинила. Това пък съвсем не ми трябваше.
— Какво има?
— Мунинът няма да си тръгне, докато Анита не направи каквото той иска.
— Ти познаваше Рейна — казах аз. — Кажи й какво харесваше тя.
Мунинът се надигаше в мен. Не можех да го спра. Надигаше се все повече, докато силата не излезе през устата ми с писък.
Той посегна отново да ме докосне и аз изпълзях настрани:
— Не, не, не, не.
Мериан ме хвана и ме притисна към себе си. Миришеше на сапун „Айвъри“ и на люляк. Знаех, че мога да се измъкна от прегръдката й, но не исках. Исках да ме държи. Исках да ми помогне. Нуждаех се от помощ.
Тя приглади косите ми, залюля ме, сякаш бях дете.
— Анита, трябва да отстъпиш поне малко пред мунина. Правила си го и преди. Ричард ми е разказвал. Щом мунинът те напусне, ще се поупражняваш с мен, за да си сигурна, че това няма да се случи отново.
Надигнах се достатъчно, за да видя лицето й.
— Наистина ли можеш да го спреш?
— Мога да те науча как да го спираш.
Взрях се в светлите й очи за миг. Чувах странния цъкащ звук от изкуствената й сърдечна клапа. Мунинът ми намекваше, че вместо със секс може да се задоволи с храна. Не напълно, но все пак и едно хранене щеше да свърши работа.
Отдръпнах се внимателно от Мериан.
— За нея не си нищо повече от храна.
И бавно запълзях, за да се отдалеча от нея.
Мериан ме наблюдаваше мълчаливо, коленичила върху листата с бялата си рокля. От всички присъстващи на поляната само тя не изглеждаше като сянка. Бялата й дреха блестеше под лунните лъчи. Приличаше на мишена.
Изправих се, дишах накъсано. Усещах сърцето си в гърлото като подскачаща топка. Огледах поляната, търсех отчаяно някакъв изход. Нещо, което да задоволи Рейна и което да съм в състояние да направя, без да се намразя.
Зейн се взираше в мен. Рейна го искаше. Но това, което искаше от него, не беше свързано със секс. Отидох при леопардлака. Той коленичи в листата, като ме гледаше с големите си очи, които изглеждаха сребристи на лунната светлина.
Застанах на колене пред него и скъсах превръзката на рамото му. Той изсумтя от болка и на Рейна това й хареса. Проблемът с изгонването на мунина беше, че той трябваше да има достатъчна власт над мен, за да ме накара да направя това, което искаше. А да дам на Рейна по-голяма власт над мен ми се струваше лоша идея. Тя искаше да прилепим уста върху раната в рамото на Зейн, а аз не можех да го направя, без да съм пияна. У мен все още нямаше достатъчно от Рейна, за да вкарам езика си в отворената му рана.
Отдалечих се с пълзене от леопардлака и попаднах на Джейсън. Втренчих се в него. Той беше сравнително безопасна зона за мен, когато мунинът ме владееше. Рейна го харесваше, а аз не се страхувах от него.
Приближих се до Джейсън и коленичих на четири крака в листата, но знаех, че ако го докосна, докато продължавам да се боря с мунина, в съзнанието ни ще нахлуят още ужасяващи картини. Ако исках да го докосна, трябваше да е наистина. Трябваше да съм готова да отстъпя поне малко пред мунина.
Устата му беше оздравяла почти напълно. Отокът на окото му беше по-добре. Кръвта — или Рейна — беше свършила работа. Той се възстановяваше. Знаех, че с помощта на мунина мога да лекувам ликантропи. Вече го бях правила, но не по този начин. Тогава Рейна се бе появила за пръв път, а аз не си бях дала сметка какви проблеми си навличам. Сега знаех, плашех се и се мразех заради уплахата. Рейна знаеше, че като мъртва ме ужасява повече, отколкото като жива, и намираше това за забавно.
Усещах удоволствието й като вълна от топлина в тялото ми. Смехът й кънтеше в съзнанието ми и караше кожата на ръцете ми да настръхва: Мисълта да бъда обсебена от някого ме паникьосваше. А мисълта да бъда обсебена от социопатична садомазохистична нимфоманка, която бях убила собственоръчно, беше прекалено плашеща и в това беше цялата неописуема ирония на положението.