Очите на Джамил се разшириха и гръбнакът му се изви като дъга. Той понечи да изкрещи, но аз запуших устата му с целувка. Възседнах го, като се настаних не върху слабините му, а върху втората рана, която се намираше в долната част на корема. Отдръпнах се от устните му и плъзнах ръце надолу по тялото му. Лекувах го и усещах как силата напуска тялото ми като топла вълна. Ръцете ми стигнаха по-надолу. Докоснах го и той започна да се втвърдява. Скочих и избягах далече от Джамил. Рейна го беше изцерила. И смяташе, че заслужава нещо за лечението.
Продължих да се боря с нея, после паднах по гръб върху листата и закрещях. Тялото ми се гърчеше, сякаш лявата ми половина се бореше с дясната. Сякаш нещо се опитваше да се освободи от мен. Голямото топло присъствие, онова второ тяло, се мъчеше да изскочи, да си пробие път навън. Звярът на Рейна напираше да излезе от мен. Опитваше се да ме направи истинска лупа, но тялото ми не можеше да го понесе. Не можеше да го приюти. Аз бях човек и колкото и сила да напъхаше в мен, това нямаше да се промени.
Някакви ръце ме задържаха неподвижна. Гласът на Ричард стигна до мен сякаш от огромна височина:
— Какво става с нея?
— Бори се с мунина.
Това беше гласът на Мериан. Той прозвуча близо до лицето ми, но не успях да я видя. Сякаш целият свят изчезваше в тъмнина.
— Не се бори, Анита. Каквото и да стане тази нощ, утре ще мога да ти помогна. Предай се и живей, или мунинът ще те убие.
— Анита, моля те, моля те! — пак Ричард.
— Тя ще те убие, ако има възможност. Ще те убие, независимо че е мъртва. Спри да се бориш, Анита. Приеми я, или тя ще те унищожи.
Изкрещях: „Не!“ — и внезапно можех да виждам отново. Вгледах се в очертаната от дървета тъмнина. През короните им проблясваше лунна светлина. Беше ярка като слънчевата, но по-мека. Лежах съвсем неподвижно и примигвах нагоре към тях. Ричард притискаше към земята раменете ми. Върн — краката. Шанг-Да държеше дясната ми ръка. Луси — лявата. Спомних си, че се бях мятала конвулсивно.
Мериан беше коленичила до главата ми и все още държеше лицето ми с две ръце.
— Анита? — каза тя.
— Тук съм.
Гласът ми беше тих, но ясен. Чувствах се олекнала и празна, но не и сама. Не се заблуждавах. Мунинът не си беше отишъл. Още не беше приключил с мен.
— Отиде ли си мунинът? — попита Ричард.
Мериан поклати глава.
— Още е тук.
Тя също не се беше оставила да бъде заблудена и това я издигна в очите ми.
— Да я пуснем ли? — попита Върн.
— Анита? — попита ме Мериан.
— Пуснете ме.
Освободиха ме бавно, сякаш се страхуваха от мен. От мен или за мен, не знам кое от двете. Отдръпнаха се настрани. Само Ричард остана коленичил. Облегнах гърба си на него и му позволих да ме прегърне. Затворих очи и се насладих за момент на прегръдката му. Никога не се бях чувствала в по-голяма безопасност в нечии ръце.
Кракът ми подритна нещо в листата. Надигнах се, колкото да протегна ръка, и намерих ножа си. Прибрах го в канията.
Джейсън каза от срещуположния край на малката поляна:
— Ето и другия. — Вдигна го за острието.
Отидох при него и взех оръжието от ръката му. Усетих, че всички ме наблюдават. Сякаш бях нещо ново и непознато за тях. Прибрах и втория нож.
Джейсън се ухили.
— Не ме разбирай погрешно, Анита, но някой ден бих искал да го направим наистина.
— Защо не тази вечер? — попитах.
Той ме зяпна.
— Какво каза?
Прекосих отново поляната. Усещах как очите им ме следят. Миришех на кръв, сила и плът, а за върколака няма нищо по-примамливо.
Ричард беше по дънки и тениска. Кестенявата му коса се спускаше като пяна по раменете му и изглеждаше мека и красива под лунната светлина.
Сграбчих тениската му и го принудих да се наведе, за да го целуна. Целувката ни беше дълбока и продължителна и той вкуси всичката кръв, която бях опитала и аз. Всички кожи, които бях докосвала. Измъкнах бавно тениската от дънките му и прокарах ръце по голия му корем и по гладките му твърди гърди.
Той хвана ръцете ми и ги отблъсна.
— Какво ти става?
— И тя ли не е достатъчно добра за теб? — попита Луси, докато крачеше към нас.
Впечатляващият й бюст беше опънал до пръсване белия корсаж. Или имаше много големи зърна, или й беше студено, защото виждах съвсем отчетливо очертанията им дори на слабата светлина.
Вдигнах очи към Ричард. Аз спях с Жан-Клод. Той беше спал с Луси и Мира — да не забравяме и Мира. Беше справедливо да има любовници. Наистина. Но аз мразех това и се ненавиждах, задето ми пукаше. Ненавиждах се, задето го желаех. Ненавиждах се, задето бях с Жан-Клод и не се чувствах щастлива. Ненавиждах се, защото знаех, че ако бях с Ричард, Жан-Клод щеше да ми липсва. Бях прецакана, каквото и да направех.