— Шанг-Да — рекох аз.
Високият телохранител се взря в мен. Можех да усетя тежестта на погледа му в лунната нощ.
— Животът на Ричард ми е по-скъп от собствената ми безопасност, Шанг-Да. Не допускай да умре.
Той продължи да ме гледа, после кимна отсечено. Мериан ме сграбчи за ръката и каза:
— Тръгвай!
Тръгнах. Втурнах се към мрака между дърветата. Бягах така, сякаш виждах в тъмното. Минавах през едва забележимите пролуки, както се плува във вода, и бях убедена, че те няма да спрат устрема ми. Доверявах се на нощната гора така, както ме бяха учили в детските ми години. Човек не тича през тъмна гора с взиране. Тича с онази част от мозъка си, която кара кожата на врата му да настръхва. Бягах, скачах и се извъртах, но знаех, че това не е достатъчно.
27
В тишината на нощта прозвуча протяжен скръбен вой. Разнесе се ръмжене на множество гърла и кратко скимтене, което замлъкна толкова рязко, че веднага разбрах: някой беше пострадал или дори умрял. Наистина ли щяха да се избият помежду си заради привилегията да ме имат? Истинските вълци не правят подобни глупости. Само хората са способни да вземат хубаво разумно животно и да го осакатят или убият.
Както прескачах паднал дънер с размерите на малка лека кола, се подхлъзнах. Паднах и се проснах в цял ръст. Останах да лежа за момент на земята, опитвайки да си поема въздух, и осъзнах, че нямам никаква идея какво да правя. Не чувах ясно върколаците, но ги усещах посредством земята под ръцете си. Знаех, че са някъде тук по начин, който ми беше непознат преди нахлуването на мунина. Притиснах се към големия дънер и ръцете ми напипаха пролука. Беше частично кух. Пропълзях в черния отвор с насочен напред нож, защото се опасявах, че може да налетя на миеща мечка или змия, но не усетих нищо, освен хладната прогнила дървесина под голия ми корем и тежестта на голямото паднало дърво над главата ми.
Знаех, че ще ме намерят. Не това ме притесняваше. Щеше да им отнеме известно време да ме извадят от дупката. Исках да спечеля време. Дори не бях сигурна защо. Нуждаех се от план, а не разполагах с такъв. Мунинът смяташе, че Ричард може да ни спаси. Тази мисъл ме плашеше сама по себе си. Стигнеше ли се до убийство, Ричард ставаше доста мекушав. Мисълта, че може да загине, докато се опитва да ме спаси, ме ужасяваше повече от вероятността да ме хванат. Все щях да понеса едно изнасилване. Но изобщо не бях сигурна, че ще понеса смъртта на Ричард. Разбира се, досега не ме бяха изнасилвали и може би прибързвах със заключенията. Може би нямаше да го понеса.
Чух ги да се движат около дънера. Не бяха един или двама, а повече. Трима, четирима? По дяволите.
От прогнилото дърво щръкнаха животински нокти и аз изписках — типично момичешки писък. Чух как един от върколаците се търкаля по земята. Усетих вълна от енергия, когато се преобрази във вълк. И внезапно отпадна от преследването. Ако загубиш човешкия си вид преди лупата, която преследваш, не можеш да се съвкупиш с нея. Ако се покриеш с козина, губиш. За Фрея, която винаги е в човешки вид, нямаше писани правила. Низшите върколаци вече се бяха превърнали в зверове, защото пълнолунието наближаваше и въздухът беше пълен със секс и насилие.
Половин дузина, може би дузина вече бяха преобразени. Но какво е една дузина, след като в глутницата на Върн имаше петдесет върколаци?
В дънера се блъсна нещо тежко. Потиснах писъка си. Все пак бележех подобрение. Чух звуци от борба. Изглежда, двама от върколаците се биеха. Но аз бях почти сигурна, че отвън има и трети.
Битката спря и се чу шумно изпукване, сякаш някой прекърши нещо крехко и влажно. Последвалата тишина беше толкова плътна, че туптенето на сърцето ми прозвуча оглушително.
Дънерът помръдна. Застинах неподвижно, сякаш това можеше да ме спаси.
Краят на падналото дърво откъм краката ми започна да се повдига. Останах като в клопка в кухината, в която се криех, докато дървото се повдигаше бавно във въздуха. Диаметърът на дънера беше около два метра. Нямах представа колко тежи, но беше тежък. Повдигаше го висок мъж с брада. Избута го нагоре и го подпря с длани. После се усмихна, бели зъби блеснаха на брадатото му лице. Гласът му прозвуча почти като ръмжене:
— Излез, малката.
Малката? Изпълзях внимателно изпод големия дънер. Тежестта му беше огромна. Тялото на мъжа трепереше. Беше напрегнал всичките си сили, за да задържи падналия гигант вдигнат. Останах свита до крака му. За да се захване с мен, първо трябваше да пусне дънера. След като видя, че не се опитвам да избягам, още повече се ухили.