— По дяволите, Натаниел.
— Те идват — каза той.
— Знам — пипнах си бузата си и по пръстите си видях кръв. — По дяволите.
— Няма да им позволя да те хванат.
Погледнах го. Беше само няколко сантиметра по-висок от мен. И по-тежък с не повече от петнайсет килограма. Мускулест, но дребен. А ръстът е от значение, когато всеки от противниците ти може да вдига големи дървета.
— Те ще те убият, Натаниел.
Той не се обърна към мен, а продължи да се взира в тъмнината, сякаш чуваше неща, които аз не можех да чуя.
Зейн се облегна на едно дърво и ме загледа. Със здравата си ръка разтриваше превързаната, може би го болеше. Тоест явно го болеше.
— Ако те хванат, ти ще се бориш — каза Зейн. — И те ще те убият — затвори очи. — Този път не можеш да направиш нищо, за да се защитиш, но ние можем.
— И двамата ще умрете — рекох аз.
Зейн повдигна нехайно здравото си рамо, сякаш му беше все едно.
Хрумна ми, че всичко щеше да свърши, ако правя секс. Щеше да приключи тогава и само тогава. Рейна се завърна с пълна сила в мен. Тя искаше Натаниел, но не можеше да го има, не и с моето тяло. Чукането с Натаниел щеше да бъде като блудство с дете. Нямаше да го допусна.
Зейн. Зейн щеше да свърши работа. Рейна никога не е била особено придирчива. Внезапно ми се яви видение, което беше толкова ярко, че се изчервих. Имаше ли някой, с когото Рейна да не беше спала? Нямаше да го направя с нито един от двамата. Абсурд.
Тогава те щяха да умрат. Не бях сигурна дали това беше моя мисъл, или на мунина. И в двата случая беше самата истина.
В далечината се появи Джейсън. Познах го по очертанията на раменете и косата. Или не бях успяла да го излекувам напълно, или се беше бил с някого. Може би и двете. Бях прекъснала контакта, преди да съм приключила с лечението. Мунинът щеше да го излекува напълно само срещу секс. За Рейна сексът беше таксата, която всеки трябваше да плати за услугите й. Без възнаграждение нямаше лечение. Като пласьор на наркотици, който ти дава да опиташ стоката, но нито грам повече, докато не му платиш.
Когато се приближи до Натаниел и Зейн, Джейсън ме погледна и се усмихна много странно. После облегна гръб на едно малко дърво и се свлече надолу, докато не се озова седнал на земята. Въздъхна.
Всички бяхме насочили погледи към него. Разнесе се писък и погледнахме отново към гората. Някъде наблизо се водеше битка. В неподвижния горещ въздух се надигна нов вой. Беше толкова близо, че косата ми настръхна.
Дърветата, до които се бяхме спрели, се намираха в подножието на хълм. Стори ми се познат.
— Бунгалата не са ли там горе?
— Да — отговори Зейн.
— Ако отидеш при бунгалата, те ще те последват — обади се Джейсън. — Не можем да го допуснем — заради туристите.
— Майната им — рекох аз. — Някои от тях няма да ме последват при бунгалата именно за да не ги видят туристите. Аз казвам да отидем там и да се скрием в някое бунгало.
— Това няма да приключи, докато някой не спечели — каза Джейсън.
Прозвуча, сякаш беше уморен или може би обезсърчен.
— А горе ще бъда с двама вампири, които са на моя страна.
Тръгнах да се изкачвам по хълма. Натаниел и Зейн ме последваха. Джейсън остана долу. Когато цялата тази лайнарщина приключеше, щях да разпитам какво е станало. Но сега нямах време.
Между дърветата се появиха фигури. Зейн ме блъсна леко в гърба.
— Бягай — каза той. — Аз ще ги забавя.
Натаниел застана до него и се обърна към мрака и опасността.
— Не — каза Зейн. — Върви с нея, Натаниел — той ме погледна. — Сега откривам какво е да си алфа. Натаниел не умее да се бие.
Натаниел местеше очи от единия към другия. Накрая спря погледа си върху мен.
— Какво да направя?
Замислих се за секунда, погледнах сериозното лице на Зейн.
— Предпочитам да дойдеш с мен, но не искам да оставя Зейн — Докоснах ръката на Зейн. — Няма да те оставя да умреш.
— По дяволите, Анита, ако не си тук, те няма да ни убият. Ще ни теглят по един бой и ще продължат след теб — рече леопардлакът.
— Аз съм примамката — казах.
— Да.
— Не умирай заради мен, а?
— Ще се постарая — отговори Зейн.
Стиснах ръката му.
— Не се старай, просто не умирай. Ти също — казах на Джейсън.
Той поклати глава.
— Аз трябва да остана с теб. По заповед на Ричард.
— Защо?
Той пак поклати глава и погледна отново към тъмните фигури, които се движеха между дърветата. И идваха все по-наблизо.
— По-късно. Да тръгваме.
Имаше право. Тръгнахме и оставихме Зейн сам в мрака, където дебнеха поне петима върколаци. Когато наближихме билото, върколаците се разбързаха. Изкатерих се по хълма с лазене и хукнах заедно с другите по чакъла на паркинга.