Той ме изгледа със зелените си котешки очи и внезапно ме обзе увереност, че ако го повикам, ще дойде. Макар че не знаех защо.
— Деймиън — обади се Ашър. — Прозорецът.
Деймиън остана неподвижен, само ме гледаше.
— Не мога.
— Заповядай му да охранява прозореца, Анита — каза Ашър.
Коленичих и плъзнах свободната си ръка нагоре по крачола на Деймиън. Плъзнах я чак до бедрото, тръснах глава. Сграбчих зелената му копринена риза и го придърпах. Той клекна, разперил колене от двете страни на тялото ми. Коленичих и го целунах.
Напъхах език между нежните връхчета на вампирските му зъби. Бях усъвършенствала изкуството на любовната целувка с вампир. Въпрос на практика.
Деймиън понечи да се дръпне, пошепна:
— Имаш вкус на кръв, на чужда кръв — после залепи устата си към моята, сякаш искаше да ме погълне цялата.
Дългите му бледи ръце обхванаха лицето ми, пръстите му потънаха в топлата ми коса.
Притиснах тяло към неговото. Файърстарът беше затъкнат в дънките ми. Пистолетът се заби в слабините му. Притиснах го още повече и вампирът леко изстена от болка. Браунингът беше паднал някъде на пода.
Откъм прозореца в банята се чу шум. Отместих лице да видя и Деймиън продължи с целувки по шията. Видях как някакъв се провира през прозореца в банята, сякаш минаваше през стъклен тунел.
Извадих файърстара от дънките си и го насочих към него. Прицелих се право в челото му. Той опули очи и побърза да изчезне обратно в нощта. Не беше толкова заслепен от страст, че да не му е мил животът. Въпросът беше колко заслепена съм аз?
Устата на Деймиън надвисна над сънната ми артерия. Езикът му започна да гали мястото. Искаше разрешението ми. Но сега не ми се щеше да дарявам точно такава кръв. Рейна не се интересуваше от отварянето на вени и артерии.
Стиснах със свободната си ръка дългата му кървавочервена коса и вдигнах лицето му към моето.
— Не ми пускай кръв, чукай ме.
Ашър извика:
— Жан-Клод ще го убие!
— Не ме интересува.
Щом се чух да го казвам, изплувах отново на повърхността. Сякаш махнах от себе си някаква влажна завеса, която беше залепнала за лицето ми и ме задушаваше, опитваше се да опримчи тялото ми и да ме удави.
Отдръпнах се от вампира и пропълзях към стаята. Казах:
— Наблюдавай проклетия прозорец, Деймиън, и стой далече от мен.
Той застана на прага, като ме гледаше неуверено. Ашър рече:
— Чу господарката си. Направи каквото ти каза.
Чух го да влиза в банята. Чух хрущенето на счупени стъкла под обущата му. Останах на четири крака с наведена глава, дишах тежко. Все още държах файърстара в едната си ръка. Стиснах го толкова силно, че ръката ме заболя. Съсредоточих се върху натиска на дръжката в дланта ми. Това беше истинско. Това беше истинско. Рейна беше мъртва. Беше просто някакъв си дух, по дяволите.
Чух някой да пълзи към мен. Вдигнах глава и открих, че Натаниел се взира в мен с лилавите си очи. Изпищях и се отдръпнах панически от него. Той беше жертва, а Рейна харесваше жертвите. Протегнах ръка към него, сякаш да се предпазя от удар.
Озовах се с притиснат в леглото гръб, стисках пистолета с две ръце и се поклащах напред-назад.
Натаниел продължи да лази към мен. Приплъзваше се така, сякаш имаше мускули на места, където не би трябвало да има, и се извиваше грациозно като змия, като че ли гръбнакът му беше с прекалено много прешлени. Той допълзя толкова близо до мен, че когато заговори, усетих дъха му.
— Аз съм твой, Анита. Ти си моята Нимир-ра. Моята кралица.
Не ме докосна. Остана на сантиметри от мен, за да ми покаже, че решението е мое. Само че не беше мое.
Опитах се да му кажа да се махне от мен, но бях останала без глас. Не можех да говоря. Не можех да се движа. Бях в състояние само донякъде да овладея нещата, за да не скъся разстоянието, което ни делеше. Борех се с всички сили да не целуна Натаниел. Защото следващият, когото докоснех, щеше да ме има. Мунинът ме изтощаваше все повече. Дори моят самоконтрол не беше безграничен. Не исках да го направя с Натаниел. Тази мисъл ми помогна да устоя.
На вратата се потропа. Беше толкова неочаквано, че изпищях. Писъкът ми накара Натаниел да се отдръпне и да застане на колене. Така беше извън обсега на ръцете ми, но пак се намираше прекалено наблизо.
Ашър попита:
— Ще отвориш ли?
Тръснах глава. Не като „не“, а като „не мога да говоря“. Не можех да разсъждавам. Полагах прекалено много усилия да се преборя с желанието си да се съблека и да изчукам някой от присъстващите. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху това.