Можех да преглътна малко грубост, щом беше в името на Ричард. Така си казах, когато Томпсън ме просна наполовина върху леглото, като продължаваше да ме стиска за косата.
Той натисна главата ми надолу с такава сила, че почти ме заболя. Чаршафът се беше свлякъл до кръста ми. Мъжът го дръпна още надолу и оголи задника ми.
Сега вече започнах да се съпротивлявам. Томпсън натисна главата ми толкова силно, че лицето ми потъна в леглото и ми стана трудно да дишам. Дюшекът не беше достатъчно твърд. Застинах неподвижно. Не исках да продължи да натиска лицето ми в него. Нямаше да е добре, ако припадна. Когато се свестиш, винаги е по-зле, отколкото е било.
— Не мърдай — каза Томпсън, — или ще те закопчая.
Послушах го. Ричард беше достатъчно силен да строши белезници. Аз не бях. А го обичах и не исках да остане единственият със свободни ръце в стая, пълна с побеснели ченгета. Ако се наложеше да си пробиваме път с бой, нямаше да се размине без убийства. Доколкото ми беше известно, Ричард никога не беше убивал човешко същество. Той имаше скрупули да убива дори други превръщачи.
Томпсън издърпа ръцете ми — бях ги затиснала с гръдния си кош — и ги разпери към двата края на леглото. Прокара пръсти по тях, сякаш голата ми кожа можеше да крие оръжия. После ги плъзна по голия ми гръб, по кръста ми и надолу. Дланите му слязоха върху задника ми, после се мушнаха между бедрата и разтвориха краката ми. Това ми припомни изминалата нощ с Ричард, беше прекалено интимно.
Надигнах се.
— Какво е това, изнасилване?
Томпсън ме удари по тила.
— Не мърдай, или ще те накарам да не мърдаш.
Но ръцете му вече не бяха на бедрата ми. Нека ме удря и по-силно, само да не ме опипва между краката.
— На това може да се сложи край, Ричард — обади се Уилкс. — На това може да се сложи край. Само си тръгни.
— Вие ще убиете троловете — каза Ричард.
Обърнах се да го погледна. Исках да му изкрещя: „Просто излъжи!“ По-късно щяхме да решим какво ще правим, но точно сега исках да излъже. Разбира се, не можех да му го кажа на глас. Вперих поглед в него и направих нещо, което рядко се бях опитвала да правя. Опитах се да отворя връзката между нас. Пресегнах се към него, но не с ръце. Пресегнах се към него с неща, които не можех да видя, но усещах. Отворих нещо вътре в него. Почувствах, че осъществявам контакт. Видях как очите му се разшириха. Усетих туптенето на сърцето му.
Томпсън ме сграбчи за рамото и ме блъсна отново върху леглото. Това наруши концентрацията ми.
На вратата се почука. Другият заместник, когото бях видяла първия ден заедно с Томпсън, застана на прага. Той огледа набързо стаята, задържа погледа си върху мен, но лицето му остана безизразно.
— Събира се тълпа, шерифе.
— Тълпа? — повтори Уилкс. — Природозащитниците са далече оттук да изучават скъпоценните си тролове. Ако са телохранителите, кажи им да вървят на майната си.
Заместникът поклати глава:
— Дяволски много хора са, шерифе.
Уилкс въздъхна. Погледна към Ричард.
— Това е последно предупреждение, Зееман.
Той се приближи до мен и Томпсън се отдръпна. Шерифът клекна, за да бъдат очите му на едно ниво с моите. Придърпах чаршафа върху себе си и се обърнах да посрещна погледа му.
— Къде са Чък и Тери? — попита ме той.
Примигнах, като запазих равнодушна физиономия. Преди известно време, не много отдавна, нямаше да го постигна. Сега лицето ми не изразяваше нищо. То остана празно и непроницаемо като белия чаршаф около тялото ми.
— Кои?
— Томпсън — Уилкс се изправи.
Усетих как Томпсън пристъпва към гърба ми.
— Винаги ли той ти върши мръсната работа, Уилкс? Не си ли достатъчно мъж, за да посегнеш на невъоръжена жена?
Уилкс ме зашлеви с опакото на ръката, та се преметнах на леглото. Усетих в устата си кръв. Сигурно можех да му приложа хватка, но тогава следващият му удар щеше да е по-силен. Освен това сама си го бях изпросила. Нямам предвид, че си го бях заслужила. А че предпочитах да си имам работа с Уилкс, отколкото с Томпсън. Не ми се искаше да се озова в ръчичките на Томпсън без Уилкс, който да го възпира. Томпсън не беше полицай. Той беше главорез със значка.
Вторият удар беше плесница, третият беше нов шамар с опакото на ръката. Ударите бяха бързи и силни, ушите ми забучаха. Пред очите ми затанцуваха светли точици. Това бяха така наречените звезди посред бял ден, а шерифът дори не ме беше ударил с юмрук.
Уилкс се беше надвесил над мен и дишаше тежко, а притиснатите до тялото му ръце бяха свити в юмруци. Те бяха започнали отново да треперят, сякаш шерифът полагаше усилия да не стиска юмруци. И двамата знаехме, че ако го направи, няма да спре. Ако ме удареше дори веднъж с юмрук, нещата щяха да излязат от контрол. Щеше да ме удря, докато някой не го отдръпне. А не бях убедена, че в стаята има някой, който да го отдръпне.