Вдигнах очи към него, от ъгълчето на устата ми се стичаше кръв. Облизах кръвта и вперих поглед в кафявите очи на Уилкс. Видях бездната, която се криеше в тях. Чудовището беше там и той едва го удържаше. Не си бях дала сметка колко близо до ръба е Уилкс. Сега разбрах, че това последно предупреждение беше точно това — последно предупреждение. Последен шанс: не за нас, а за Уилкс. Последен шанс да си тръгне, без да изцапа снежнобелите си ръце с кръв.
Заместникът на вратата каза:
— Шерифе, отвън има над двайсет души.
— Не можем да вършим това пред публика — обади се Мейдън.
Уилкс продължаваше да се взира в мен, а аз не откъсвах поглед от очите му. Сякаш и двамата се страхувахме да погледнем настрани, сякаш и най-малкото движение щеше да пусне чудовището на свобода. Може би не от Томпсън трябваше да се страхувам.
— Шерифе — рече тихо Мейдън.
— След двайсет и четири часа — процеди Уилкс през зъби с такова усилие, че беше почти мъчително да го слушаш — ще започнем официално разследване за изчезването на Чък и Тери. Тогава ще се върнем тук, госпожице Блейк. Ще се върнем и ще ви отведем, за да ви разпитаме във връзка с изчезването им.
— И как ще обясните в доклада си защо смятате, че аз бих могла да знам къде се намират?
Той се втренчи отново в мен, но поне ръцете му спряха да треперят.
Запазих неутрален тон:
— Сигурна съм, че снощи част от природозащитниците са повикали полиция. Но никой не се е отзовал на повикването им. Вие сте законът в този град, Уилкс. Вие сте единствената защита на тези хора от лошите. Снощи не сте дошли, защото сте сметнали, че знаете какво става. Помислили сте, че Чък и Тери са се поувлекли малко. Затова сте тук тази сутрин — да приберете труповете. Само че няма никакви трупове.
— Вие сте тази, която ги е убила — каза шерифът с тих, но напрегнат глас.
Поклатих глава.
— Не, не съм.
Което, технически погледнато, беше самата истина. Не ги бях убила. Бях убила Чък, но не и Тери.
— И твърдите, че не сте ги виждали снощи.
— Не съм казала подобно нещо. Казах само, че не съм ги убила.
Уилкс погледна покрай мен към Ричард.
— Не го е направил скаутът.
— Не съм казвала, че той го е направил.
— Онзи дребосък, който беше с вас. Джейсън? Скайлър? Той не би могъл да се справи и с двамата.
— Не — рекох аз.
— Започвате да ме дразните, Блейк. Не бива да ме ядосвате.
— Не, шериф Уилкс. Не искам да ви ядосвам. Но не ви лъжа. Не съм ги убила. Не знам къде са.
Това поне беше абсолютно вярно. Започвах да се чудя дали Тери изобщо е успял да се добере до болницата и да си мисля, че вероятно не е успял. Беше ли го убила глутницата на Върн, макар да му бях обещала, че ще го пуснем? Надявах се, че не.
— Бил съм полицай още преди да се родите, Блейк. Глупостите ви надминават всичко, което съм виждал. Лъжете ме, без да ви мигне окото.
— Не съм убила двамата ви приятели, шерифе. И не знам къде са в момента. Това е самата истина.
Той клекна отново до мен.
— Това е последно предупреждение, Блейк. Разкарайте се от града ми, или ще ви закопая в най-близката дупка. Живея тук от дълго време. Ако скрия нечий труп, никога няма да бъде намерен.
— Много изчезнали хора ли има в района? — попитах невинно.
— Изчезналите хора се отразяват зле на туризма — рече Уилкс. — Но от време на време изчезва по някой. Гледайте и с вас да не стане така. Напуснете още днес. Ако до вечерта не сте си тръгнали, с вас е свършено.
Изгледах го и разбрах, че не се шегува. Кимнах.
— Смятайте, че вече ни няма.
Уилкс се обърна към Ричард.
— Ами ти, скауте? Съгласен ли си? Това достатъчно ли е? Или трябва да стане още по-зле?
Погледнах към Ричард, който се намираше в другия край на стаята, и се помолих да излъже. Палката на Мейдън все още беше притисната към гърлото му. Хавлиената кърпа се беше изхлузила и беше гол, със закопчани на гърба ръце.
Той преглътна и каза:
— Достатъчно е.
— До вечерта си тръгвате?
— Да — потвърди Ричард.
Шерифът кимна.
— Не мога да ви опиша колко се радвам да го чуя, господин Зееман. Хайде, момчета.
Мейдън махна палката си много бавно от гърлото на Ричард и отстъпи назад.
— Ще ти сваля белезниците, ако обещаеш да се държиш както подобава.
— Всичко свърши, нали така, Ричард? — каза Уилкс. — Махни му белезниците. Те няма да ни създават повече неприятности.
Мейдън не изглеждаше толкова убеден, обаче направи това, което му бе казано. Свали белезниците.