Намазах къдриците си с балсам за коса, докато още бяха мокри, сресах се и прическата ми беше готова. Не си направих труда да се гримирам, бързият душ беше достатъчен. Огледах се в овала от огледалото, който бях избърсала с хавлията. Останалата част бе замъглена от парата. Синините от първия побой се бяха разнесли, сякаш изобщо не ги бе имало. Но устата ми беше леко подута в единия край, а близо до устните имах червено петно, което приличаше на рана. При тази скорост на зарастване можеше да ми нанасят побой всеки ден, а на следващия ще съм като нова.
Оттатък екнаха гласове. Единият беше на Ричард. А другият, ниско басово боботене, май беше гласът на Върн. Чудесно, трябваше да поговоря с него. Чуха се още гласове. Сред тях беше високият ясен глас на Натаниел, който каза: „Не знаех какво друго да направя.“
Цялата банда беше тук. Зачудих се каква беше темата на разговора. Хрумнаха ми няколко идеи.
Затъкнах браунинга отпред в дънките. Нямаше да ми пречи, стига да не сядам. Цевта му беше прекалено дълга, за да седя удобно с него. Отворих вратата и обсъждането прекъсна, сякаш бях дръпнала някакъв шалтер. Явно аз бях темата на разговора.
Натаниел стоеше най-близо до мен. Беше с копринени шорти и потник от същата материя. Дългата коса, сплетена на дебела плитка, се спускаше по гърба му. Приличаше на рекламно лице на луксозен спортен салон.
— Бях на пост, Анита, но те са ченгета. Не знаех какво да направя — той извърна очи, но аз го хванах за ръката и го завъртях отново към мен.
Натаниел ме погледна с големите си светловиолетови очи.
— Следващия път просто извикай предупредително. Това е единственото, което си можел да сториш.
— Не ставам за пазач — рече той.
Вярно беше, но не исках да му го казвам в лицето. Така или иначе, не би могъл да направи кой знае какво.
Погледнах към Шанг-Да, който се намираше в другия край на стаята. Той клечеше с гръб към стената, подпрян на пръсти. Беше с черен спортен панталон и бяла тениска с къси ръкави. Следите от нокти по лицето му се бяха превърнали в яркочервени подутини. Белезите, които би трябвало да носи до края на живота си, щяха да изчезнат за броени дни.
— Шанг-Да, ако ти беше на пост, щеше ли да постъпиш по-различно? — попитах, без да пускам ръката на Натаниел.
— Те нямаше да минат покрай мен без твоето разрешение.
— Щеше ли да се сбиеш с тях, ако се бяха опитали да ти сложат белезници?
Той се замисли за миг-два, после вдигна очи към мен.
— Не обичам да нося белезници.
Дръпнах Натаниел към себе си, почти го прегърнах.
— Виждаш ли, има телохранители, които щяха да им дадат повод да открият огън по нас. Така че не се притеснявай.
Но тайно си казах, че никога повече няма да оставям Натаниел сам на пост. Същото се отнасяше и за Шанг-Да. По различни причини не можех да разчитам нито на един от двамата, не и когато са сами на пост.
Върн седеше на големия стол до прозореца. Беше облечен като при първата ни среща, но тениската му беше различна. Може би само с това разполагаше. Дънки и безброй тениски. Беше вързал дългата си посивяла коса на опашка.
Ричард беше навлякъл дънки и беше изсушил косата си със сешоар, но с това се изчерпваше целият му тоалет. Можеше да прекарва цели дни по дънки или къси панталони и щеше да си нахлузи обувки само ако му се наложеше да излезе навън. И тениска щеше да облече само тогава. Ричард се чувства комфортно, когато е гол. Разбира се, кой не би се чувствал комфортно с тяло като неговото?
— Добре ли си? — попита Върн.
Свих рамене.
— Ще се оправя. И като споменах оправяне, как е нашият приятел Тери? Успяха ли да му пришият ръката в болницата?
Ричард протегна ръка към мен. Поколебах се, после я хванах. Оставих го да ме настани при себе си. Извадих браунинга от дънките си, за да мога да седна между краката му. Той ме прегърна, притисна голите си гърди към гърба ми. Ръцете му бяха топли и много силни. Облегнах глава на гърдите му. През цялото време не изпусках Върн от очи.
Държах браунинга в ръка, не ми пречеше.
Ричард целуна влажната ми коса. Опитваше се да ми напомни, че трябва да бъда добро момиче. Че не трябва да влизам в нова схватка. Беше прав, поне донякъде. Бяхме се били достатъчно и със сигурност нямахме нужда от още една битка.
— Отговори ми, Върн — настоях аз.
— Повечето членове на глутницата ми се преструват на хора, Анита. Наистина ли вярваш, че онзи задник щеше да си държи устата затворена? — и се наведе напред, събрал длани пред себе си.
Господин Искреност.
— Той беше единствената ни връзка с другите лоши момчета, Върн. Единственият, който беше готов да говори с нас.