Ръцете на Ричард, които обгръщаха моите като обръч, стегнаха леко хватката си. Осъзнах, че ако ме стисне силно, няма да мога да се прицеля.
— Няма да го застрелям, Ричард. Бъди спокоен, ясно?
— Не може ли просто да те прегръщам? — гласът му прозвуча толкова близо до ухото ми, че усетих дъха му.
— Не.
Ръцете му отпуснаха хватката си, плъзнаха се надолу към кръста ми и се озоваха почти на бедрата ми, защото седях с вдигнати колене. При други обстоятелства позата щеше да ме заинтригува, но в момента бях прекалено заета с разговора, за да се разсейвам с подобни мисли.
— Глутницата е мой приоритет, Анита. И така е редно да бъде.
— Никога не бих направила нещо, което да застраши глутницата ти, Върн. Но му дадох дума, че ако ни каже всичко, което знае, ще го отведем в болницата, за да се опитат да му пришият ръката. Дадох му дума, Върн.
— Гледаш много сериозно на обещанията си — рече той.
— Да.
— Уважавам това.
— Уби го, нали? — попитах го аз.
— Не лично, но заповядах да го направят.
Ръцете на Ричард се стегнаха около мен. После се отпуснаха, макар и неохотно. Той потърка брадичка във влажната ми коса, а дланите му започнаха да се движат нагоре-надолу по голите ми ръце — така човек успокоява кучето си, когато се страхува, че може да ухапе някого.
— А аз му дадох дума.
— Какво мога да направя, за да оправя нещата между нас? — попита Върн.
Исках да му отвърна „нищо“, но Ричард беше прав. Нуждаехме се от помощта им. Нуждаехме се от нечия помощ, а нямахме никого, освен тях. Как би могъл да оправи нещата? Съживяването на мъртъвци беше по моята специалност, но дори да върнех към живот Тери като зомби, нямаше да е същото.
— Честно казано, Върн, не знам. Но ще измисля нещо.
— Искаш да кажеш, че ще ти дължа услуга — рече той.
— Човекът е мъртъв, Върн. Услугата ще бъде дяволски голяма.
Той ме изгледа изпитателно, после кимна:
— Сигурно.
— Добре — рекох аз, — добре. Сега ще оставим нещата така, Върн, но когато поискам нещо от теб, гледай да не ме разочароваш отново.
По лицето му пробяга усмивка.
— Не знам дали да очаквам с нетърпение срещата ти с Роксан, или да се страхувам от нея.
— Коя е Роксан? — попитах аз.
— Неговата лупа — каза Ричард.
Върн се изправи.
— Ричард каза, че с Роксан ще си допаднете, стига преди това да не се избиете. Вече знам какво е имал предвид.
Той се приближи до нас. Протегна надолу ръка, сякаш ми предлагаше помощ да стана от пода. Но аз усетих интуитивно, че в жеста му се крие нещо повече.
Ричард ме пусна и аз поех ръката на Върн. Той не ме изправи на крака, а просто задържа ръката ми, докато се изправя сама. В другата си ръка продължавах да стискам браунинга.
— Ако поискаш от мен нещо, което може да навреди на глутницата ми, не обещавам, че ще го направя. Но за всичко останало разчитай на мен. Поискай нещо и ще го имаш — той се ухили внезапно, после погледна покрай мен към Ричард. — Боже, колко е дребничка.
Ричард мъдро си замълча. Върн коленичи пред мен.
— За да подкрепя обещанието си, ще ти предложа шията си. Разбираш ли символиката?
Кимнах:
— Ако бях вълк, бих могла да ти разкъсам гърлото. Това е акт на доверие.
Той кимна и наклони глава на една страна, при което голямата артерия на шията му изпъкна отчетливо под кожата. Все още ме държеше за ръка.
Погледнах назад към Ричард.
— Какво трябва да направя?
— Целуни артерията на шията му или я захапи леко. Колкото по-силно е ухапването, толкова по-малко вярваш на другия или толкова по-силно демонстрираш доминиращата си роля над него.
Сведох очи към Върн. Беше много кротък. Никаква сила не се излъчваше от него, въпреки че го държах за ръка и кожите ни бяха долепени. Бях усетила колко е могъщ: ако поискаше, можеше да накара кожата ми да настръхне.
Стиснах ръката му и застанах зад него. Хвърлих браунинга на леглото. Прокарах длан по шията му и напипах голямата пулсираща артерия с върховете на пръстите.
Погледнах към Ричард. Почти видях думата „не“, изписана на лицето му — предупреждаваше ме да не правя онова, което се върти в ума ми. А това направи мисълта дори по-изкусителна.
Върн ме придърпа надолу, като преметна ръката ми през гърдите си, сякаш искаше да го прегърна. Очевидно го беше правил и преди, защото устата ми се озова до шията му.
Издъхваше топлина, като че ли бе стоял продължително на слънце. Кожата му миришеше на пръст и дървета. Прокарах нос над нея. Замириса ми на кръв. Имах чувството, че кожата на шията му изтънява с всеки изминал миг, докато накрая престанах да я усещам и останаха само миризмата на кръв и топлината.
Устата ми надвисна над пулсиращата топлина. Давех се в мириса на тялото му. Потребността да долепя устни върху това пулсиращо живо нещо стана почти непреодолима. Не смеех да го направя, защото се страхувах да не прекаля. Дали животът на Ричард преминаваше в надушването на чужда кръв? Можеше ли да усети живота на другите като нещо крехко и досегаемо?