Може би се колебах твърде дълго. Може би Върн усети желанието, което упорстваше да ме надвие. Силата му заля тялото ми като тръпнещ порив, от който ахнах. Това беше прекалено. Твърде изкусително питие за умиращ от жажда.
Захапах топлината. Плътта на шията му изпълни устата ми. Езикът ми намери пулсиращата артерия и аз забих зъби в нея, опитвайки се да изтръгна това вибриращо, пулсиращо нещо от плътта му.
Силата му се изля в мен и моята сила се изля в него — сякаш две приливни вълни се срещнаха в разрушителен, кипящ сблъсък. Някъде под тях имаше земя и бряг, но всичко беше отмито в кипящите дълбини.
Усетих да се отварят очи и това не бяха моите очи. Бяха очите на Жан-Клод, който се беше събудил внезапно на много километри от мен от сън, продължил с часове. Беше се събудил, изумен от своя глад, от моя глад, от нашия глад, който в момента утолявах.
Нечии ръце ме издърпаха от пулсиращата топлина. Изтръгнаха ме от нея. Дойдох на себе си и открих, че Ричард ме е вдигнал във въздуха. Върн продължаваше да ме държи за ръката. Стискаше я и се опитваше да ме придърпа обратно. Шията му кървеше. В плътта се виждаха почти идеални отпечатъци от моите зъби. Ричард ме издърпа назад и ръката на Върн увисна.
Клепачите на Върн бяха натежали. Той си пое трескаво въздух и се засмя. От басовия му смях потръпнах.
— Боже мили, момиче, какво, по дяволите, беше това?
Не направих опит да се върна при него. Не се опитах да довърша започнатото. Останах неподвижна в ръцете на Ричард, примигвах в светлината на утрото и гледах озадачено раната, която бях оставила върху шията на Върн.
Когато си върнах способността да говоря, попитах:
— Какво беше това, по дяволите?
Ричард ме прегърна, сякаш бях дете. Не възразих, понеже не бях сигурна дали мога да стоя на краката си. Чувствах се дистанцирана и замаяна, беше ми зле.
Той ме притисна към себе си, целуна ме по челото.
— Понеже сме заедно, силата на белезите се е увеличила. Жан-Клод подозираше, че ще стане така.
Вдигнах очи към него. Все още ми беше трудно да се съсредоточа.
— Искаш да кажеш, че като правихме секс, сме увеличили влиянието му над нас?
Ричард се замисли за секунда-две.
— Увеличили сме влиянието си един над друг.
— Свали ме долу.
Той изпълни молбата ми. Коленичих, тъй като нямах сили да стоя на краката си, и отблъснах ръцете му, когато посегна да ми помогне.
— Знаел си го и не си ми го казал.
— Това щеше ли да промени нещо снощи? — попита Ричард.
Взирах се в него с напиращи в очите ми сълзи и ми се искаше да кажа „да“, но не го излъгах.
— Не — рекох, — не.
Снощи щеше да е необходимо нещо много повече от знанието, че белезите ще увеличат силата си, за да не скоча в леглото с Ричард. Разбира се, снощи не си бях давала сметка до какво ще доведе това.
Изправих се и паднах за втори път. Не се чувствах слаба. По-скоро се чувствах пияна. Но усещането не беше потискащо. Беше стимулиращо.
— Какво ми става?
Шанг-Да отговори:
— Виждал съм вампири в това състояние. Когато са пили кръв от някой могъщ или са погълнали прекалено много… сила.
— По дяволите.
— Аз лично се чувствам страшно добре — обади се Върн. Той докосна раната от зъби на шията си. — Никога не съм позволявал на вампир да пие от мен. Ако усещането е толкова хубаво, явно съм пропуснал много.
— По-хубаво е — каза Натаниел. — Може да се почувстваш още по-добре.
— Не е като ухапване от вампир — намеси се Ричард. — Заради силата е. Силата на Върн, моята сила, силата на Анита и на Жан-Клод.
— Като някакъв свръхестествен самоубийствен коктейл — казах аз и се изкикотих.
Лежах на пода със захлупени върху лицето ръце и се борех с желанието да се отдам на приятната възбуда от преживяването. Исках да взема усещането и да се увия в него като в одеяло. А някъде дълбоко под радостната топлина усещах мрак. Усещах Жан-Клод като черна дупка, която изсмуква цялата ни топлина, целия ни живот. В този момент осъзнах две неща. Първо, той беше разбрал, когато с Ричард правихме любов. Беше го почувствал. Второ, докато той се хранеше с нашия живот, ние се хранехме с неговата тъмнина. Пиехме от тази неподвижна, студена смърт, както той вкусваше затоплената от слънцето плът и пулса на нашите тела. И всички черпехме сила от това. От светлината и от мрака. От студа и от топлината. От живота и от смъртта. Когато белезите ни сближаваха, границите между живота и смъртта се размиваха. Усетих, че сърцето на Жан-Клод започва да тупти по-рано от обичайното за пръв път от четиристотин години насам. Почувствах задоволството, радостта му. И в същия миг го намразих.