31
Два часа по-късно Ричард, Шанг-Да и аз вървяхме през гората в търсене на биолози и тролове. До свечеряване трябваше да сме напуснали града, но след като възнамерявахме да останем, можехме да се придържаме към първоначалния си план. Оставихме другите да сноват насам-натам като мравки и да опаковат вещите ни. Щяхме да си съберем багажа и да се престорим, че си тръгваме. Шерифът очакваше да му се обадим, когато сме готови. Беше ни предложил най-любезно да ни ескортира извън града, преди да се стъмни. След здрачаване предложението му би трябвало да е куршум и гроб.
Вървях през гората след Ричард. Той се движеше така, сякаш виждаше пролуките между дърветата или те самите се отместваха от пътя му. Знаех, че това не е вярно. Ако използваше свръхестествените си способности, щях да го усетя. Ричард не се движеше с такава лекота през гората, защото беше върколак, а защото беше скаут. Туристическите му обувки бяха добре разтъпкани. Тениската му беше синьо-зелена, от двете страни с картинка на морска крава — ламантин. Вкъщи имах същата тениска, подарък от него. Той беше разочарован, че не съм я взела. Дори да бях, пак нямаше да я нося. Не исках да бъдем от онези двойки, които изглеждат като близнаци. Освен това още не му се бях отсърдила напълно. Не трябваше да ме оставя в неведение какво ще се случи, ако правим секс. Трябваше да ми каже, че това ще ни обвърже още по-здраво с Жан-Клод.
Разбира се, беше ми трудно да му се сърдя, след като тениската прилепваше към тялото му като втора тънка кожа. Гъстата му коса беше вързана на опашка. Всеки път, когато върху нея падаше слънчев лъч, тя проблясваше в меднозлатист оттенък. Беше ми трудно да му се сърдя, щом от вида му усещах стягане в гърдите.
Ричард се движеше плавно пред нас. Аз го следвах с маратонките си без особено затруднение. Оправям се добре в гората. Не колкото Ричард, но прилично.
Шанг-Да обаче не беше свикнал. Той вървеше между дърветата някак грациозно, сякаш се страхуваше да не стъпи върху нещо. Черният спортен панталон и новата му бяла риза се закачаха в клони, които двамата с Ричард избягвахме с лекота. Когато тръгвахме, черните му обувки бяха лъснати до блясък. Много скоро блясъкът им изчезна. Всекидневните обувки, дори мъжките, не са предназначени за разходки в гората. Досега не бях срещала градски върколак, но физическата му грация не можеше да компенсира липсата на опит в излети сред природата.
Днес подухваше лек вятър. Дърветата шумоляха при всеки негов порив. В короните им може би беше прохладно, но не и на земята, защото вятърът не стигаше до нас. Вървяхме През свят от зелена жега и масивни кафяви дървесни стволове. Слънчевата светлина проблясваше между листата и рисуваше ярки жълти петна по земята, докато не навлязохме сред по-гъсти сенки. Тук беше с няколко градуса по-хладно, но въпреки това горещината пак беше нетърпима. Беше почти пладне и дори насекомите бяха притихнали от зноя. Ричард спря пред нас.
— Чухте ли това? — попита тихо той.
Шанг-Да отговори:
— Някой плаче. Жена.
Аз не чувах абсолютно нищо. Ричард кимна.
— Може би е жена — и се спусна между дърветата почти тичешком.
Вървеше приведен, ръцете му почти докосваха земята. Силата му се разплиска зад него като пенливата следа на кораб.
Втурнах се по петите му. Уж гледах къде стъпвам, но все пак се спънах и паднах. Шанг-Да ми помогна да се изправя. Отскубнах се от него и побягнах. Отказах се да гледам в краката си, не гледах и дърветата. Погледът ми беше прикован в гърба на Ричард, в неговото тяло. Повтарях движенията му, като се надявах, че ще улучвам пролуките също като него. Прескачах паднали дънери, които не бях забелязала, преди да видя как той се прехвърля над тях. Изпаднах в състояние, подобно на хипноза. Светът се сви до тялото на Ричард, което летеше между дърветата. В стремежа си да се движа по-бързо се разминах на косъм с няколко дървесни ствола. Тичах по-бързо, отколкото бях способна да мисля. Ако Ричард беше скочил от някоя скала, щях да го последвам, защото препусках, без да мисля. Бях оставила тялото ми да се оправя само. Мускулите ми се движеха и краката ми тичаха. Светът се беше превърнал в мъгла от зелени петна, светлини и сенки, в която се открояваше единствено бягащото тяло на Ричард.
Той се закова на място, сякаш някой му беше дръпнал шалтера. В единия миг тичаше, а в следващия вече беше спрял. Не се блъснах в него. Аз също бях спряла. Сякаш някаква част от мозъка ми, до която нямах достъп, беше разбрала предварително, че Ричард ще спре да тича.