Шанг-Да беше зад гърба ми. Застана толкова близо, че усетих слабата миризма на скъпия му афтършейв, и прошепна:
— Как го направи, ти, която си човек?
Погледнах го с недоумение.
— Кое?
— Бягането.
Знаех, че ликоите придават особено значение на думата бягане. Стоях неподвижно, леко изпотена, задъхана, и знаех, че се е случило нещо, каквото не се бе случвало преди. С Ричард бяхме правили и други опити да тичаме заедно — до един безуспешни. Той се извисяваше над мен с цели двайсет и пет сантиметра, като по-голямата част от тази височина се дължеше на краката му. Когато тичаше за здраве, на мен ми се налагаше да бягам с всички сили и въпреки това не можех да поддържам неговото темпо. Само веднъж бях успяла да тичам наравно с него и тогава той ме държеше за ръка, като ме дърпаше след себе си с помощта на белезите и на силата си.
Обърнах се да погледна Шанг-Да. На лицето ми трябва да е било изписано известно учудване, защото неговото изражение омекна и се превърна в нещо като съчувствие.
Ричард се отдалечи от нас и ние се обърнахме отново към него, за да видим къде отива. Докато пулсът ми се успокояваше, чух онова, което те бяха чули още одеве — плач. Всъщност тази дума беше прекалено слаба. Някой ридаеше сърцераздирателно.
Ричард вървеше по посока на звука и ние тръгнахме след него. Озовахме се на поляна, насред която растеше голям чинар. От другата страна на дебелия грапав ствол се беше свила някаква жена. Беше се сгушила на малко стегнато кълбо, прегърнала с ръце коленете си. Лицето й беше извърнато настрани от ярката слънчева светлина, а очите й бяха стиснати здраво.
Късата й коса беше толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Жената беше бяла, с тъмни мигли над бледите скули. Лицето й беше малко и триъгълно, само това виждах. Беше обляно в сълзи, очите й бяха подпухнали, кожата — зачервена. Беше дребничка, с къси панталони в цвят каки, дебели чорапи, туристически обувки и тениска.
Ричард коленичи до нея. Докосна мълчаливо ръката й и тя изпищя, отвори широко очи. За миг на лицето й се изписа ужасна паника, после жената се хвърли на гърдите му, прегърна го и избухна отново в ридания.
Той я погали по косата, тихо каза:
— Кери, Кери, всичко е наред. Всичко е наред.
Кери. Нима това беше доктор Кери Онслоу? Очевидно. Но какво търсеше тук главният биолог в проекта за проучване на троловете и защо плачеше истерично?
Ричард седна на земята. Придърпа жената в скута си, сякаш беше дете. Не можех да преценя ръста й, но изглеждаше дребничка, по-ниска и от мен.
Риданията утихнаха. Жената се сгуши в Ричард, в прегръдката му. Бяха имали връзка. Пробвах да изпитам ревност към нея, но не успях. Страданието й беше прекалено голямо.
Ричард я погали по бузата.
— Какво има, Кери? Какво е станало?
Тя си пое дълбоко дъх и потръпна, после кимна към Шанг-Да, примигна.
— Шанг-Да — очите й се насочиха към мен. Изглеждаше смутена, че сме я видели в подобно състояние. — Вас не ви познавам.
— Анита Блейк — представих се аз.
Лицето й беше опряно странично върху гърдите на Ричард, така че, за да уточни въпроса си, само извъртя очи нагоре към него.
— Вие сте неговата Анита?
Ричард вдигна поглед към мен.
— Когато не сме скарани, да.
Видях как Кери се съвзема и възвръща една след друга индивидуалните характеристики на личността си, както човек навлича дреха след дреха, за да се предпази от зимния студ. Докато я наблюдавах, очите й започнаха да се променят и на лицето й постепенно се изписа интелигентност, сила, отговорност и решителност. Гледах я и внезапно осъзнах защо Ричард беше излизал с нея. Взирах се в жената и се радвах, че е човешко същество и че той никога няма да прави секс с нея. Защото бях прекарала едва няколко секунди в присъствието й, а вече знаех, че тя може да ми докара неприятности. Ето къде беше истинската опасност от немоногамността. Не в секса, въпреки че и той ме тормозеше доста. А в това, че другият не беше задоволен и продължаваше да търси. Ако продължаваш да търсиш, понякога намираш точно каквото ти липсва, каквото и да е то.
Не ми харесваше, че се взирах в тази жена, която очевидно страдаше, и мислех за собствените си проблеми. Не ми харесваше, че се страхувах мъничко от нея. И аз бях човешко същество, но Ричард все пак се беше любил с мен. Не ми харесваше, че това беше първата ми мисъл. Изобщо не ми харесваше.
Тя се заизмъква от обятията на Ричард.
Казах:
— Не се мести заради мен.
Думите ми прозвучаха сухо и саркастично. Е, по-добре да прозвучат така, отколкото наранено и объркано.