— Опитват се да ни припишат много неща — рече той.
— Уилкс и хората му все още не знаят какви сте. Ако се появим пред тях с наранения Шанг-Да и после раните му заздравеят, ще се досетят. А няма нужда, не и с този намерен труп.
— Шанг-Да няма да се излекува преди падането на нощта — отбеляза Ричард.
— Но раните му ще бъдат по-добре, отколкото са в момента. Хората не се възстановяват толкова бързо. Ако Уилкс открие, че в действителност не сме напуснали града, ще използва срещу нас всичко, с което разполага. Ще те изобличи или ще те обвини в това убийство.
— Какво може да е убило тази жена?
— Ще разбера, когато видя тялото.
— Не искам да ходиш там сама. Ще дойда с теб.
— На полицаите няма да им хареса, че водя приятеля си на местопрестъплението, Ричард. Остани тук да утешаваш доктор Онслоу.
Той се намръщи.
— Не се заяждам, Ричард — казах му с усмивка аз. — Добре де, почти не се заяждам. Тя е в шок. Подръж й ръката. Аз ще се оправя.
Той докосна нежно лицето ми:
— Ти не си падаш по държането за ръка, нали?
Въздъхнах.
— Прекарах една нощ с теб и едва не прегризах гръкляна на Върн. Прекарах една нощ с теб и тичах през гората като… като върколак. Правихме любов само веднъж и ти ми каза, че си знаел какво може да стане. Трябваше да се опиташ да ми го кажеш още снощи, Ричард.
Той кимна.
— Права си, трябваше. Нямам никакво оправдание. Съжалявам, Анита.
Беше ми трудно да му се сърдя, като гледах искреното му лице. Но не и да бъда мнителна. Може би Ричард беше научил от Жан-Клод не само как да контролира белезите. Може би ме лъжеше постоянно чрез премълчаване на разни неща.
— Трупът ме чака, Ричард.
Доктор Онслоу ми посочи накъде да вървя. Тръгнах през гората. Ричард ме настигна.
— Ще те придружа.
— Въоръжена съм, Ричард. Не ме мисли.
— Искам да дойда с теб.
Спрях и се обърнах към него.
— Не искам да идваш с мен. Точно в този момент нямам нужда от това.
— Не съм възнамерявал да крия нищо от теб. Всичко се случи толкова бързо снощи. Просто нямах време. Не помислих.
— Кажи го на някой, когото го е грижа, Ричард. Кажи го на някого, когото го е грижа.
Продължих през гората, зарязах го там, където стоеше. Усетих, че ме изпраща с очи. Почувствах погледа му, сякаш беше сложил ръка на гърба ми. Ако се обърнех, дали щеше да ми махне? Не се обърнах. Обичах Ричард. Той също ме обичаше. Бях сигурна в тези две неща. Само не бях сигурна дали тази любов ще е достатъчна. Ако спи с други жени, надали. Честно или не, нямаше да го понеса.
Ричард каза, че не е поискал от мен да скъсам с Жан-Клод. Вярно беше. Но докато споделях леглото си с Господаря на града, Ричард щеше да спи с други жени. Ако не станех моногамна, той също нямаше да стане. Той не беше поискал да скъсам с Жан-Клод. Просто се беше погрижил да не бъда щастлива, докато деля леглото си с тях двамата. Можех да бъда и с двамата, но Ричард щеше да спи с когото му падне. Ричард можеше да бъде изцяло мой само ако зарежех Жан-Клод. Не бях готова да избера втория вариант, но не можех да живея и с първия. Ако не се появеше трети вариант, и тримата си навличахме голяма беля.
32
Местопрестъплението се намираше насред гората. На пет мили от най-близкия път, по който според доктор Онслоу можеше да се мине само с високопроходим джип. Мястото беше превъзходно за тролове, но не и за провеждане на полицейско разследване. На полицаите щеше да им се наложи да донесат всичко необходимо пеша, а когато му дойде времето — да отнесат тялото пеша. Операцията нямаше да е приятна и щеше да отнеме много време.
Изолираното местоположение имаше само едно предимство: нямаше да присъстват досадни зяпачи. Била съм на много местопрестъпления, но публика не е имало само когато съм пристигала на мястото в малките часове на нощта или когато местопрестъплението е било насред нищото. Ако наблизо живееха хора, дори малките часове не бяха гаранция, че няма да се струпат зяпачи. Хората са готови да изпълзят от леглата си и посред нощ, само и само да позяпат някой труп.
Но и без зяпачи мястото гъмжеше от хора. Зърнах униформите на Уилкс и един от подчинените му. Нямах търпение да се срещна отново с тях. Беше пълно с щатски полицаи, а сред тях имаше и няколко цивилни щатски детективи. Не беше нужно да ми ги представят, за да разбера, че са ченгета. Те обхождаха местопрестъплението, нахлузили полиетиленови ръкавици, и за да търсят уликите, клякаха, а не коленичеха на земята.
Цялото място беше обградено с жълти полицейски ленти — като пакет, вързан с панделка. От тази страна на лентата нямаше униформени, защото никой не очакваше посетители от противоположната на пътя посока. Бях въоръжена с браунинг и файърстар, а на гърба ми имаше голям нож, затова извадих разрешителното си и го вдигнах високо, докато се провирах под лентата. Рано или късно щяха да ме видят и някой от полицаите щеше да бъде навикан, задето ми е позволил да прекося незабелязано периметъра.