Независимо от необичайния им цвят, очите му бяха резервирани и преценяващи, очи на полицай.
— Значи вие сте Анита Блейк? — гласът му прозвуча почти сърдито.
Кимнах.
— Да.
Не му се ядосах. Той не се гневеше на мен. Нещо не беше наред. Нещо, което не беше свързано с престъплението. Кое знае какво.
Хендерсън ме огледа от главата до петите — не от сексуални подбуди, а сякаш ми вземаше мярка. Често ми се случва да ме оглеждат, но не и толкова открито.
— Здрав стомах ли имате, Блейк?
Вдигнах вежди, после се усмихнах.
— Какво ви е толкова смешно, по дяволите? — попита Хендерсън.
— Вижте, знам, че гледката не е приятна. Преди малко срещнах вашия сержант горе на хълма, беше толкова уплашен, че не би припарил втори път до тялото. Мейдън също ми каза, че изглежда ужасно. Просто ме заведете при трупа.
Хендерсън пристъпи нагоре, нахлу безцеремонно в личното ми пространство.
— Толкова ли сте уверена, че ще понесете гледката, Блейк?
Въздъхнах.
— Не.
Отрицателният ми отговор уталожи малко гнева му. Той примигна и направи втора крачка.
— Не? — повтори Хендерсън.
— Не знам дали ще мога да я понеса, капитан Хендерсън. Винаги съществува вероятност предстоящият ужас да е толкова голям, че никога да не се възстановя от него. Нещо, което да ми се набие в съзнанието и да ме накара да крещя. Но до момента не ми се е случвало. Хайде, заведете ме при зловещите останки. Това протакане започва да ми омръзва.
Видях как по лицето му се сменят различни емоции: изумление, яд, после пак изумление. Извадих късмет.
— Зловещите останки. Сигурна ли сте, че не сте репортер?
Това ме разсмя.
— Имам много грехове, но този не е сред тях.
Сега и той се усмихна. Усмивката го подмлади с десет години и го разхубави.
— Добре, госпожице Блейк, последвайте ме. Ще ви заведа да видите зловещите останки — Хендерсън се засмя с тих, нисък и изненадващо дълбок смях, който ме наведе на мисълта, че когато пее, гласът му вероятно става басов. — Надявам се, че ще запазите веселото си настроение и след като видите зрелищната гледка.
— Аз също.
Той ме изгледа странно, после ме поведе надолу по хълма. Тръгнах след него, защото такава ми беше работата. Преди час щях да кажа, че няма начин денят ми да стане по-лош. Сега ме обзе неприятното чувство, че щеше да стане по-лош — много по-лош.
33
Трупът се намираше на малка поляна. Знаех, че е на човек, защото те ми казаха. Не че тялото не приличаше на човешко. Беше достатъчно запазено, за да разбера, че лежи по гръб. Просто съзнанието ми отказваше да приеме, че това някога е било човешко същество. Виждах го с очите си, но умът ми отказваше да сглоби парчетата, сякаш гледах една от онези картинки, в които се взирате, докато скритите линии очертаят образа. Сякаш наблюдавах експлозия от кръв и плът, в центъра на която се е намирало човешко тяло. Засъхналата вече кръв се беше проляла във всички посоки и имах чувството, че когато преместят трупа, под него ще остане чисто място с очертанията на човешко тяло.
Виждах всичко това, но не можех да го проумея. Съзнанието ми се опитваше да ме предпази. Беше се случвало и преди — веднъж или два пъти. Най-умно щеше да е да се обърна и да си тръгна. Да оставя съзнанието си объркано, защото истината щеше да го взриви. Горе на хълма се бях пошегувала с Хендерсън, че има неща, които се набиват в съзнанието. Сега изобщо не ми се струваше смешно.
Насилих се да продължа да гледам тялото, да не извръщам очи, но ме лъхна вълна от горещ летен въздух и ми се догади. Прииска ми се да закрия очите си с ръце, обаче само се извърнах. Да закрия очи щеше да изглежда глупаво и детинско, сякаш се предпазвах от най-непоносими кадри във филм на ужасите.
Хендерсън се извърна едновременно с мен. Щом аз нямаше да гледам трупа, той също нямаше да го гледа.
— Добре ли сте?
Светът престана да се върти пред очите ми — като пумпал, който постепенно спира.
— Ще ми мине — гласът ми прозвуча хрипливо.
— Хубаво — каза той.
Останахме неподвижни още няколко секунди, после си поех леко въздух. Знаех, че не бива да дишам дълбоко толкова близо до тялото. Трябваше да разгадая случая. Троловете не вършат такива работи. Това не беше дело и на диво животно. Обърнах се бавно отново към трупа. Гледката не се беше подобрила с нищо.
Хендерсън се обърна заедно с мен. Той беше главнокомандващият тук. Щом аз можех да понеса гледката, той също можеше. Не бях сигурна дали наистина мога да я понеса, но като нямах друг избор…
Услужиха ми с хирургически ръкавици. Някой ми предложи по-дебели гумени ръкавици. СПИН, нали знаете. Отказах. Първо, ръцете ми щяха да се изпотят. Второ, ако трябваше да опипам тялото за улики, нямаше да усетя абсолютно нищо. Трето, вече не се страхувах от СПИН, защото носех три вампирски белега. Бях защитена от предавани по кръвен път болести, поне така ми бяха казали. Вярвах, че Жан-Клод не ме е излъгал, защото не би искал да ме загуби. Аз бях част от неговия триумвират. Той беше отговорен за моята безопасност. Вътрешен глас ми каза: „Той те обича.“ Гласът на разума отговори: „Да бе.“