— Може ли да проследя кървавите пръски? — попитах.
— Няма как да се доближите до тялото, без да стъпите в кръвта — рече Хендерсън.
Кимнах:
— Така е. И вече сте го заснели с видеокамера и имате всички необходими снимки?
— Разбираме си от работата, госпожице Блейк.
— Не се съмнявам, капитане. Просто искам да знам дали може да местя тялото, това е. За да не прецакам следите.
— След като приключите с трупа, ще го приберем оттук.
— Добре.
Погледнах надолу към тялото и внезапно видях всички подробности. Видях всичко. Притиснах ръце към стомаха си, за да се преборя с желанието да закрия очи. Носът беше отхапан и на мястото му зееше кървава дупка. Устните бяха откъснати и под засъхналата кръв се виждаха зъбите и костите на челюстта. Мускулите на челюстта липсваха от обърнатата към мен страна. Съществото, което бе направило това, не се беше задоволило с гризване набързо. Беше се разположило тук и се беше наплюскало.
Следите бяха от многобройни ухапвания и липсваше доста плът, но повечето бяха сравнително плитки, за да са смъртоносни. Изрекох кратка молитва да са били извършени посмъртно. Обаче бях сигурна, че молитвата ми е напразна, защото имаше много кръв. Жената не беше умряла веднага. Вътрешностите й се бяха изсипали през съдраните дънки и приличаха на гнездо с нещо по-гъсто от кръв. Неприятната миризма от изпражненията в разкъсаното дебело черво сигурно беше изветряла. Една миризма изчезва, но винаги се появява друга. Тялото бе започнало да се разлага заради лятната горещина. Това е миризма, която трудно може да бъде описана, едновременно гнусно сладка и кисела, да ти се догади. След няколко плитки вдишвания стъпих върху кръвта.
През тялото ми мина призрачен повей. Космите по врата ми сякаш запъплиха надолу по гръбнака. Онази част от мозъка ми, която нямаше нищо общо с всекидневните битовизми, а отговаряше за побягването, пищенето и други инстинктивни реакции, се обади. Прошепна ми, че нещо не е наред. Тук беше стояло нещо зло — не просто опасно, а зло.
Изчаках да видя дали усещането ще се засили, но то изчезна. Изчезна като лош спомен, което ми подсказа, че навярно съм преминала границата на някакво заклинание, по-скоро остатъците от някакво злонамерено заклинание.
Когато се призовава нещо толкова зло, винаги се чертае защитен кръг, в който застава магьосникът или се затваря звярът. Претърсих земята, но по нея нямаше нищо, освен кръв. Кръвта не образуваше защитен кръг. Просто беше разплискана.
Би трябвало да се досетя, че няма да открия нещо толкова очевидно. Полицаите не практикуват магически изкуства, впрочем и това започва да се променя, но ако си ченге с дълъг стаж, няма начин да не потърсиш следи от магия при толкова необикновен случай.
Местопрестъплението изглеждаше непокътнато, но това не означаваше, че наистина е такова. Изкусен магьосник може да направи определени неща незабележими. Не невидими в буквалния смисъл на думата. Хората не са способни на подобни работи. Физиката си е физика. Светлината пада върху повърхностите и се отразява от тях. Обаче магьосникът може да излъже очите ви, да накара погледа ви да се плъзне покрай нещо, без съзнанието ви да го регистрира. Както когато си търсиш два дни ключовете за колата, а се оказва, че през цялото време са били пред очите ти.
Клекнах до тялото. Гащеризонът, който обикновено нося, когато съм на местопрестъпление, не беше на мен и не исках да си изцапам дънките с кръв. Продължавах да притискам стомаха си с ръце. Тук имаше неща, които някой не искаше да видим. Но какви бяха те? Хендерсън каза:
— Намерихме портфейл. Искате ли да видите документа за самоличност?
— Не — рекох аз. — Не.
Не се правех на интересна. Предпочитах нещото в краката ми да остане безименно, без самоличност. Бях прибягнала до стария трик да мисля за тялото като за нещо. Нещо, което не е реално. Просто нещо, което трябва да бъде проучено, огледано. Без да е реално. Ако не мислех по този начин, досега да съм оповръщала всички улики. Беше ми се случило веднъж, преди години. Долф и хората му още ми припомняха случая.