— И аз така чух. Че сте стрелец.
Втренчих се в него.
— От кого го чухте?
— Ченгетата си обменят информация, госпожице Блейк. Ако бяхме намерили тази жена с куршум в главата, може би щях да повярвам, че сте я убили вие.
— И защо ми е да убивам някаква непозната?
— Но тя не ви е непозната, госпожице Блейк — рече той, като ме наблюдаваше много внимателно.
Погледнах отново тялото. Разгледах го от главата до петите. Не видях нищо, което да ми изглежда познато. Нито една от жените, които бях срещнала тук, не беше толкова висока. Освен една.
Обърнах се отново към Хендерсън и усетих как кръвта се оттича от лицето ми.
— Коя е тя?
— Бети Шафър, жената, която е обвинила гаджето ви в изнасилване.
Светът се размаза на горещи цветни вълни. Някой ме беше хванал за лакътя и само това ме задържа да не падна. Когато зрението ми се проясни, открих, че Хендерсън ме държи, а Уилкс е застанал зад мен.
— Добре ли сте, госпожице Блейк? — попита ме шерифът.
Погледнах го в очите и не знаех какво да му отговоря.
Убийството на Бети Шафър не беше най-лошото. Ако ритуалът е бил извършен правилно и душата на Бети не е била чиста, защото е била предателка, лъжкиня или развратница, тогава може би не й бяха отнели само живота, но и душата. Преди нея бях виждала само веднъж труп на човек, убит чрез ритуал за призоваване на демон, и той изглеждаше съвсем различно. Жертвоприношението беше извършено с нож, но душата беше отнета. Затова не успях да съживя тялото. Ако за смъртта на Бети беше виновен демон, тогава трупът й вече беше мъртва пръст. И нямах власт над него.
Уилкс не би могъл да призове демон. Никой от хората му не разполагаше с необходимата сила. Кой можеше да призове демон? Откакто бях пристигнала в Майъртън, не бях срещала никого, който да притежава подобна сила и да е така покварен. Преди да съм измислила някакъв отговор, Уилкс каза:
— Търсят ви по телефона. Мисля, че трябва да се обадите.
Шерифът се страхуваше, че ще проговоря. Проблемът беше, че не можех да докажа нищо. По дяволите, дори не знаех какво става. Какво имаше в тази обикновена наглед земя, което да си заслужава извършването на убийство? Защо искаха да прогонят троловете? Защото едва тогава можеха да продадат земята? Или имаше някаква по-мрачна причина? Някой беше призовал демон, за да изглежда убийството като дело на трол. Знаех защо бяха използвали демон, но не и кой го беше призовал. Знаех и защо са избрали Бети. Тя беше опорочила душата си, беше се изложила на риск от подобна церемония.
Филмите се опитват да ни убедят, че за жертвоприношение е необходим целомъдрен човек с чиста душа, но истинското зло не иска да убива непорочните и да ги изпраща в рая. Истинското зло иска да поквари добрите, но умрат ли веднъж, дяволът вече няма власт над тях. А когато убият и принесат в жертва някой покварен, тогава дяволът получава това, което му се полага.
Уилкс ме хвана за ръката, сякаш искаше да ми помогне.
— Не ме докосвайте, Уилкс. Никога повече не ме докосвайте.
Той ме пусна. Хендерсън ни наблюдаваше отстрани, сякаш разбираше скрития смисъл на думите ни. Ченгетата са добри в това. Дайте им нещо подозрително и те ще съберат две и две, а вие ще получите от десет до двайсет и пет години или доживотна присъда.
Уилкс ме погледна.
— Възможно ли е да са били върколаци? — попита тихо той.
Не успях да прикрия шока, който се изписа на лицето ми.
Помъчих се да върна безизразната си физиономия, но беше късно. Уилкс знаеше какъв е Ричард — някак си беше узнал — и сега се опитваше да му припише смъртта на Бети. Върколаците бяха подходяща изкупителна жертва, защото хората по-лесно вярваха в тяхното съществуване, отколкото в съществуването на демони.
Шерифът извади от джоба си мобилен телефон и набра някакъв номер.
— Ето я — каза той и ми подаде телефона.
Хендерсън ни гледаше, сякаш му изнасяхме представление. Взех джиесема. Гласът, който чух, беше мъжки и непознат.
— Аз съм Франклин Найли, госпожице Блейк. Мисля, че е крайно време да се видим.
— А аз не мисля така.
— Уилкс ми каза, че сте осуетили малкия ни план да припишем убийството на досадните тролове. Но още не е късно да го припишем на вашия любовник. Как мислите, колко хора ще повярват, че е невинен, когато научат, че е върколак?
— Не знам за какво говорите — казах аз.
Трябваше да обърна гръб на бдителните очи на Хендерсън. Наблюдаваше ме прекалено напрегнато. Уилкс не гледаше мен. Гледаше Хендерсън. За нещастие, когато им обърнах гръб, се озовах отново срещу трупа. Завъртях се настрани и се загледах в гората.
Гласът по телефона звучеше културно, почти обезпокоително вежливо.