Шанг-Да подаде на Ричард тъмни очила. Той ги взе и си ги сложи, после прокара ръце през косата си и я разстла по раменете си. Още един нервен жест.
— Не съм те виждала да носиш слънчеви очила — отбелязах аз.
— Слагам ги, в случай че очите ми се променят — отговори Ричард.
Погледнах към откритите очи на Шанг-Да.
— Ами ти?
— Аз не съм излизал с девойката. Даже не я харесвах.
Аха.
— Чудесно, да вървим.
Мъжете ме последваха, вървяха зад гърба ми, сякаш ми бяха телохранители. Енергията им се завихри зад мен като някакъв вид психическа стена. От нея кожата на гърба ми да се изопна и настръхна. Минах през стъклените врати на крайпътния ресторант и спрях за момент, като потърсих с поглед Найли.
Ресторантът беше като заведенията от 50-те години — дълъг и тесен в предната част, с по-широко помещение от едната страна, което, изглежда, бе пристроено по-късно. Имаше дълъг барплот с малки кръгли столове без облегалки. Беше пълно с местни жители и със семейства, които вероятно бяха собственици на паркираните отпред автомобили с извънщатски регистрационни табели.
Сервитьорките носеха розови униформи и малки безполезни престилки. Една руса сервитьорка се приближи с усмивка до нас.
— Ричард, Шанг-Да, не съм ви виждала тук от една седмица. Знаех си, че няма да издържите дълго без хрупкавите пържени картофки на Албърт.
Ричард я възнагради с една от онези негови усмивки, от които жените се разтапяха и им се разтреперваха краката. Фактът, че той не подозираше ефекта им, ги правеше още по-убийствени.
Шанг-Да й кимна, което при него беше равнозначно на възторжено приветствие.
— Здрасти, Аги — каза Ричард. — Дошли сме да се срещнем с един човек. Франк Найли.
Тя се намръщи, после кимна.
— Те са там, на голямата маса отзад. Знаете къде е. След малко ще ви донеса вода и менюта.
Ричард ни поведе покрай претъпканите маси. Направихме завой под прав ъгъл и в дъното на помещението при прозорците с прекрасна гледка към планината ни очакваха домакините на нашата среща.
Единият от тримата на масата беше Майло, афроамериканският телохранител. Когато ни видя, той се изправи. Беше висок, със стегнати мускули, късо подстригана коса и привлекателен по някакъв студен начин. Носеше дълга връхна дреха, а беше прекалено горещо за подобно облекло.
Хванах Ричард за ръката и го накарах да забави крачка.
— Моля те — му казах.
Ричард ме изгледа през тъмните стъкла на очилата си. Досега не си бях давала сметка колко изразителни са очите му. Понеже не ги виждах, не успях да разчета израза на лицето му. Не беше нужно голямо усилие, за да разбера какво си мисли, но само това липсваше, да активирам белезите пред хората на Найли.
Ричард ме пусна да мина пред него, като изостана с няколко крачки. Шанг-Да беше със спортно сако, бяла риза и свободен черен панталон. Когато тръгвахме към срещата, бях открила с изненада, че е въоръжен с трийсет и осемкалибров късоцевен револвер с хромово покритие. Носеше го в кобур, който прилепваше към кръста му, без да разваля линията на сакото. Попитах го защо му е оръжие, а той отговори: „Те не са полицаи.“
След тези думи, в които несъмнено имаше логика, Шанг-Да беше проверил механично дали револверът е зареден. Изглежда, имаше опит с огнестрелните оръжия. За пръв път срещах ликантроп, който носеше револвер и се чувстваше комфортно с него.
Беше хубаво да знам, че не съм единствената от тримата, която е въоръжена.
Другите двама мъже останаха седнали до масата. Единият, който надали имаше двайсет и пет години, беше с къса къдрава кестенява коса и широко лице, на което се изписа нещо подобно на изненада. Не беше Найли. Вторият беше доста над метър и осемдесет и сигурно тежеше към сто и трийсет килограма. Изглеждаше много едър, без да е дебел. Косата му беше черна и доста оплешивяла отпред. Той не беше направил нищо, за да прикрие този факт. Напротив, беше подстригал остатъка от косата си много късо, така че плешивината си личеше още повече. Заради липсата на коса лицето му изглеждаше прекалено малко над широките рамене.
Беше с бяла риза и елегантно сако на тънки райета. Носеше жилетка, но беше без вратовръзка. От разкопчаната бяла яка се подаваха прошарените косми на гърдите му. Докато ни гледаше как си проправяме път между масите с туристи и шумните им деца, той се усмихна.
Гледаше ни любезно, но с празния поглед на змия. Той ни помаха с месестите си ръце с къси пръсти. На всеки пръст проблясваха златни пръстени.
— Госпожице Блейк, радвам се, че дойдохте.
Не се изправи, та се почудих какво има в скута си. Може би рязана пушка. А може би прекалено изисканата му реч беше позьорство и той не беше запознат с добрите обноски. Или пък не ме смяташе за дама. Може би.