— Сега ваш ред ли е да ме заплашвате? — попитах, докато поливах палачинките със сиропа.
Найли се усмихна, избърса устните си със салфетка и поклати глава.
— Да оставим тази тема за по-късно. Сега ми задайте въпросите си.
— Защо искате това парче земя?
Ричард се размърда на стола си и се приведе напред. Беше се чудил над този въпрос по-дълго от мен.
— Някъде в тази земя има реликва. Искам да стана собственик на земята, за да я разкопая и да претърся за реликвата.
— Каква реликва? — попитах аз.
Той се усмихна.
— Копието, което е пронизало Христос.
Изгледах го. Продължих да се взирам. Май не се шегуваше.
— Това е мит, Найли.
— Не вярвате ли в Христос?
— Вярвам, разбира се, но римско копие не може да е оцеляло две хиляди години. Отдавна го няма.
— Вярвате ли в Граала? — попита ме Найли.
— Граалът е исторически факт. Бил е намиран и губен два пъти в документираната история. За автентично копие няма доказателства. Говорят за него като за мощите на светците, но това е елементарна примамка за наивници.
— Приличам ли ви на наивник, Анита?
— Не — рекох аз. — А как се е озовало в планините на Тенеси?
— Копието е било подарено на президента Джеймс Мадисън.
Навъсих се:
— Не помня такова нещо от часовете по история.
— Фигурира в списъка с подаръци, поднесени от едно княжество в Централна Европа. Копие. Римско. За съжаление това е едно от нещата, които изчезват, когато британците опожаряват и разграбват Вашингтон през хиляда осемстотин и петнайсета година.
— Помня, че съм чела за опожаряването на Белия дом по време на войната през хиляда осемстотин и дванайсета. Тогава изчезват доста ценности. Да кажем, че сте прав. Как се е озовало тук?
— Хауърд го проследи със способностите си на медиум. Духовете ни доведоха на това място. Наехме гадател и той определи границите на района, който трябва да претърсим. Зоната се намира в земята на Грийн.
— Претърсете земята — намеси се Ричард. — Не е нужно да я купувате, за да го направите. Не е нужно да нарушавате спокойствието на троловете, за да потърсите едно копие.
— Може да е заровено навсякъде, Ричард. Не мисля, че Грийн ще бъде доволен, ако започнем да разкопаваме собствеността му, без да я притежаваме.
— Удивена съм, че Грийн още е жив — отбелязах аз.
— Прегледахме завещанието на баща му. Знаете ли, че ако синът му умре, земята ще стане резерват за животни? Покойният фермер Грийн е бил запленен от вашите тролове, господин Зееман.
— Не знаех — каза Ричард.
— Откъде бихте могли да знаете? Джон Грийн, синът на фермера, се опитва да ни продаде земята. Той ни съобщи всички клаузи в завещанието. Оплакваше се от тях, но именно те му спасиха живота. Така че трябва да откупим земята, а за целта троловете трябва да я напуснат… освен ако ни оставите на мира за покупко-продажбата — Найли се усмихна на Ричард. — Ще го направите ли заради мен, Ричард? Ще ни оставите ли да купим земята? Обещавам, че няма да безпокоим троловете ви повече от необходимото.
Ричард се наведе към мен и прошепна:
— Ти ли галиш крака ми със стъпалото си?
— Не.
Ричард избута шумно стола си назад. Премести се по-близо до мен и обгърна с ръка облегалката на стола ми.
— Щом станеш собственик на земята, Найли, няма как да ти попречим да я разкопаеш с булдозери. Единственото, което можем да направим, е да ти попречим да я купиш.
— Ричард, разочароваш ме. След малката ни среща на четири очи в тоалетната си мислех, че сме станали приятели.
Ричард се изчерви силно от шията до корените на косата.
— Защо уби Бети?
— За да припишем на троловете човешко убийство. Мислех, че вече си се досетил.
— Защо Бети?
Линус отговори с високия си музикален глас:
— Тя беше лъжкиня, предателка и уличница. Беше се отворила за злото.
От ръката на Ричард зад гърба ми избликна сила. Около него се образува почти видима аура от горещина. Тя докосна нещо дълбоко в мен. Сложих ръка върху бедрото му. Той подскочи, но когато разбра, че съм аз, се отпусна отново на стола. Опитах се да го утеша мислено. Но той си мислеше за Бети и мисълта му беше достатъчно силна, за да извика в съзнанието ми тялото й. Видях за миг разкъсаните й гърди и Ричард скочи на крака толкова рязко, че столът му падна на пода. Той опря ръце на масата и се олюля леко. Помислих, че ще припадне.
Посегнах да го докосна, но не посмях; страхувах се да не му предам още образи. Шанг-Да стана и го хвана за ръката.
Гласовете около нас бяха замлъкнали, притихнали. Всички ни наблюдаваха.
— Моля те, Ричард, седни — прошепнах му аз.