Двамата със Зейн изпълзяхме на открито, като продължавахме да се кискаме. Чери се намръщи насреща ни.
— Защо се смеете?
Поклатихме глави. Човек или схваща комизма на положението, или не. Не можехме да й обясним защо се смеем, не можехме да го обясним дори на себе си.
Мериан се доближи.
— Радвам се да те видя в по-добро настроение.
Прокарах пръсти през косата си и почти изцедих събралата се пот.
— Поне настроението да ми е на висота. Денят не обещава нищо хубаво.
Мериан се намръщи.
— Песимизмът не подхожда на млад човек като теб.
Тя стоеше пред мен и изглеждаше хладнокръвна и спокойна в бялата си блуза без ръкави, чиито краища бяха вдигнати нагоре и завързани на кръста й. Не беше с бюстие, но ефектът беше същият. Светлосини къси панталони и ниски бели маратонки допълваха тоалета й. Светлата й коса беше събрана на кок. В нея се забелязваха различни на цвят кичури: сребристосиви, светлоруси и бели. Край очите и устата й имаше дълбоки бръчки, които не бях видяла снощи. Беше прехвърлила петдесетте, но тялото й все още беше слабо и стегнато, както на Върн. Изглеждаше спокойна, приветлива и прекалено чиста.
— Трябва ми душ — заявих аз.
— И на мен — рече Чери.
Зейн просто кимна.
— Добре дошли в моя дом — каза Мериан.
Камионът беше паркиран на настланата с чакъл алея на двуетажна бяла къща. Къщата беше с жълти кепенци, а едната страна на предната й веранда беше обрасла с розово пълзящо растение. В подножието на широкото стълбище, водещо към нея, имаше две саксии с бяло и розово мушкато. Цветята изглеждаха свежи. За разлика от тях дворът беше кафяв, изсушен от лятната горещина. Одобрявах вида му. Тучната трева никога не ми е харесвала. Няколко пъстри кокошки кълвяха сухата пръст.
— Хубаво е — казах аз.
Тя се усмихна.
— Благодаря. Оборът е ей там, зад дърветата. Имам няколко млекодайни крави и коне. Градината е зад къщата. Спалнята ти е с изглед към нея.
— Чудесно, благодаря.
Мериан се усмихна.
— Защо ли ми се струва, че не проявяваш интерес към реколтата ми от домати?
— Позволи ми да се изкъпя и ще проявя интерес — уверих я аз.
— Нека разтоварим ковчезите, после двамата ти леопардлаци да си вземат душ. Надявам се, че ще има достатъчно гореща вода за три къпания. Ако двама от вас се изкъпят заедно, ще се спести вода.
— Не си падам по груповите къпания — рекох аз. Погледнах към Чери. Тя сви рамене.
— Със Зейн можем да се изкъпем заедно.
Сигурно съм направила физиономия, защото Чери добави:
— Не сме любовници, Анита. Но сме били де. Просто ще е… успокояващо да се докосваме. Не става въпрос за секс. Става въпрос за… — тя погледна към Мериан, сякаш се надяваше да й помогне.
Мериан се усмихна:
— Докосването е от нещата, които укрепват връзките между членовете на глутница или прайд. Те се докосват постоянно. Почистват се и оправят взаимно външния си вид. Грижат се един за друг.
Поклатих глава.
— Няма да деля банята с никого.
— Никой не те кара — каза Мериан. — Има много начини да се заздрави връзката с глутницата, Анита.
— Аз не съм от глутницата — възразих.
— Има много начини да бъдеш от глутницата, Анита. Те ме приемат като една от тях, а аз не съм ликой.
Тя ни остави да разтоварим ковчезите и свали Натаниел на земята. Чери и Зейн ми помогнаха да приберем ковчезите в избата, после отидоха да се изкъпят.
Входът към избата беше външен, като на едновремешните подземни скривалища от бури. Задната врата на къщата беше остъклена. Тя изтрака шумно, когато леопардлаците влязоха вътре. Мериан ме посрещна на прага, излезе навън и ми препречи пътя.
Тя се усмихваше, излъчваше спокойствие и изглеждаше в хармония със себе си. Доволният й вид ме накара да се почувствам неловко и неспокойно. Прииска ми се да се разкрещя и да се разбуйствам, докато в душата й не настъпи смут, какъвто цареше в моята. Как смееше да изпитва задоволство, когато аз бях толкова объркана?
— Какво не е наред, дете? Усещам тревогата ти като бръмчене на пчели, които се блъскат в стените.
Откъм задната страна на къщата се извисяваха борове, строени като войници. Наоколо миришеше на безкрайна Коледа. Обикновено боровият мирис ми харесва, но не и днес. Просто не бях в коледно настроение. Облегнах се на захабената от времето дъсчена стена на къщата, а Мериан продължи да ме гледа от задната веранда.
Файърстарът се заби в гърба ми. Извадих го и го втъкнах отпред под колана на дънките. Майната му, че някой може да го забележи.
— Ти видя Върн — казах аз.
Тя ме изгледа спокойно със сивите си неразгадаеми очи.