— И по какъв начин ще ми помогне разресването на косата на Натаниел?
Скръстила ръце, Мериан държеше четката на сантиметри от мен.
— Това е нещо дребно, Анита. Нещо, което ще го успокои, докато чакаме да пристигне доктор Патрик. Патрик ще му сложи местна упойка, но действието на обезболяващото може да премине, преди да е приключил да го шие. Метаболизмът на превръщачите е прекалено бърз за местна упойка, а инжектирането на повече от една може да бъде опасно. Дори смъртоносно за някой толкова слабосилен като Натаниел.
Вперих поглед в спокойните й сериозни очи.
— Искаш да кажеш, че ще го зашият без упойка?
Тя не отговори, само продължи да ме гледа.
— И вината за това е моя, защото бих могла да го излекувам, ако контролирах мунина.
— Вината не е твоя, Анита, поне засега. Но мунинът е инструмент като твоите оръжия и твоята некромантия. Щом се научиш да го контролираш, ще можеш да вършиш чудесни неща с него. Трябва да гледаш на способността да призоваваш мунина като на дар, а не като на проклятие.
Поклатих глава.
— Мисля, че надхвърли днешния урок, Мериан.
Тя се усмихна.
— Може би. Но вземи четката и направи това дребно нещо. Не заради мен. Не и заради Натаниел, а заради себе си. Овладей онова в себе си, което извръща очи от тялото му. Остави на Рейна по-малко място в сърцето си.
— А ако не успея да превъзмогна смущението си или да спра да мисля за секс, а Рейна се върне и рече да ме схруска, тогава?
Мериан се усмихна още по-весело.
— Тогава аз ще ти помогна, дете. Всички ще ти помогнем. Нали глутницата е за това.
— Натаниел не е повече ликой от мен — възразих аз.
— Ликой или леопардлак, това е без значение за теб, Анита. Ти си кралица и на двете кралства. Ако се научиш да се чувстваш комфортно в присъствието на един превръщач, ще се научиш да се чувстваш така и в присъствието на останалите.
Тя ме хвана за лакътя, сложи четката в дланта ми и затвори пръстите ми върху нея.
— Остани при него, дете. Изчакай да ти се обадят по телефона. Отговаряй единствено на телефона до леглото. Само членове на глутницата използват този номер. Не вдигай другия телефон, защото се предполага, че си в друг щат. И не отваряй, ако се звъни на вратата.
— Доколкото разбирам, май се каниш да ходиш някъде — рекох аз.
— Трябва да се научиш да се чувстваш комфортно в присъствието на твоите хора, Анита. А това означава, че не е нужно да съм тук и да надничам иззад рамото ти.
Мериан ме хвана за ръката и ме издърпа към леглото. Помъчи се да ме накара да седна на него, но аз не се подчиних. Като видя, че няма как да ме принуди да седна, освен ако не ме блъсне, тя ме остави права. Изцъка неодобрително с език.
— Остани тук и не прави нищо. Изборът е твой, дете, но поне остани тук. — И излезе.
Стоях насред стаята, докъдето я бях последвала като дете, което не иска да остава само през първия си ден в училище.
Още стисках четката за коса. Изглеждаше старомодна като всичко останало в спалнята. Беше дървена, но боядисана в бяло и лакирана. Лакът се беше напукал, обаче не беше се олющил. Прокарах светлата четинка по опаката страна на другата си ръка. Беше мека като бебешка четка за коса. Нямах представа от какво е направена.
Погледнах отново Натаниел. Гледаше ме с тези негови очи. Лицето му беше безизразно, но не и очите. Те бяха напрегнати и готови да го отхвърля, да го оставя сам в тази странна стая, гол да чака идването на лекаря, който щеше да го зашие. Беше на деветнайсет и наистина изглеждаше на толкова с тази тревога в очите. По дяволите, дори изглеждаше по-млад. Тялото му беше страхотно. Щом работиш като стриптийзьор, си длъжен да полагаш грижи за тялото си. Но лицето… лицето му изглеждаше едновременно младо и старо. Натаниел имаше най-изстрадалите очи, с каквито съм виждала някога тийнейджър. Не, не изстрадали, объркани и безпомощни.
Приближих се до горния край на леглото. Оставих четката върху свободната половина на възглавницата.
Натаниел обърна глава, за да ме погледне. Не, за да ме наблюдава. Наблюдаваше ме съсредоточено, сякаш не искаше да ме изпуска от очи нито за миг. Гледаше ме толкова внимателно, че ме притесняваше, засрамваше ме и ми се щеше да изчезна. Погледът му не беше точно сексуален, но не беше и съвсем неутрален.
Независимо от метафорите на Мериан не беше като да се грижиш за пеленаче. Натаниел беше млад, но определено не беше дете. Във всеки случай не и такова дете, което да ме накара да се чувствам комфортно.