40
Облякох се за нула време. Черни дънкови бермуди, червена трикотажна блузка с къси ръкави, бели спортни чорапи, черни маратонки „Найк“. При други обстоятелства нямаше да си сложа презраменния кобур, но сега го нанизах на колана. Черният кобур изпъкваше на фона на червената блузка. Пъхнах файърстара в бедрения кобур „Анкъл Майк“, в който обикновено го носех. Не взех ножницата за гръб. Кожата вече миришеше на пот. Налагаше се да я оставя да изсъхне, преди да мога да я нося отново.
Намазах косата си с балсам, но не я изсуших. Щеше да изсъхне от само себе си. Наречете го предчувствие, но не мислех, че Роксан е от търпеливите. Ако започнех да се гримирам или да си суша косата, вероятно щеше да дойде да ме потърси. А и обикновено не отделям много внимание на външния си вид. Ако изобщо исках да си обърна някакво внимание, то беше, защото Ричард щеше да дойде с доктор Кери Онслоу и се чувствах неуверена. Аз — и неуверена. Колко тъжно.
Ричард беше прекарал голяма част от деня в компанията на доктор Кери Онслоу. Ревнувах го и се мразех за това.
Разбира се, първо трябваше да се изправя пред ядосания върколак. Щях да измисля какво да правя с Ричард, след като поговоря с Роксан. В едно бях сигурна — ако я убиех, между двете глутници щеше да избухне война. Не исках да въвличам във война моите хора, не и ако можех да го избягна. Анита дипломатичната — това вече беше тъжно.
Отворих вратата. Чери ме погледна от пода, където беше седнала. Нерешителността, изписана на лицето й, ме накара да попитам:
— Какво?
Тя се оттласна от стената и се изправи.
— Изглеждаш… агресивно.
— Имаш предвид пистолетите?
— Пистолетите, червените и черни дрехи. Облеклото ти е много ярко и ги подчертава.
— Смяташ, че трябва да облека нещо розово и на волани, за да отвличам вниманието от оръжията?
Чери се усмихна.
— Мисля, че Роксан е почти психотично доминантна и ако й се появиш в този вид, тя ще го приеме за знак, че трябва да бъде също толкова агресивна.
— Но ти дори не я познаваш — рекох аз.
Тя попита простичко:
— Мислиш ли, че греша?
Погледнато по този начин…
— В куфара ми няма нищо розово и на волани.
— А нещо, което да не е нито черно, нито червено?
Намръщих се.
— Лилаво върши ли работа?
— За предпочитане е.
Влязох отново в банята и се преоблякох в идентична трикотажна блузка с дълбоко деколте, само че тъмновиолетова. Признавам, че виолетовото не беше толкова агресивно. Задържах презраменния кобур, но преместих файърстара отзад на кръста. Теоретично можех да извадя пистолета и оттам, но определено не беше в най-удобна за мен позиция. Единствената риза, която успях да намеря и която хем подхождаше на виолетовото, хем прикриваше презраменния ми кобур, беше тънка, черна, найлонова, което обезсмисляше донякъде преобличането, но наистина с нея изглеждах по-добре. Да, беше черна и мрачна, но не толкова агресивна. А и оръжията не се виждаха. Можех да вляза облечена по този начин във всеки мол в страната и никой нямаше да ме загледа. Разбира се, ако се движех бързо, ризата щеше да се развее назад и да разкрие пистолетите, но не, в плановете ми не влизаше да бягам за здраве.
Пак отворих вратата и попитах:
— Така по-добре ли е?
Чери кимна с усмивка.
— Много по-добре. Благодаря, че ме послуша. Знам, че рядко се вслушваш в чужди мнения.
— Не бих въвлякла глутницата на Ричард във война само защото не овладях емоциите си.
Усмивката й стана още по-ведра и почти нежна.
— Ти си добра лупа, Анита, и добра Нимир-ра. Справяш се отлично за човек.
— Обаче си оставам човек.
Чери сложи ръка на рамото ми:
— На нас това не ни пречи.
Погледнах я, за да проверя дали не се шегува, но лицето й беше неразгадаемо.
— Роксан обаче май не е на същото мнение.
Чери кимна:
— Вероятно. Чакат те в кухнята.
Подът на кухнята беше облицован с черни и бели керамични плочки, които бяха напукани на местата с най-оживена дейност, но всеки сантиметър от него лъщеше от чистота. Плочките блестяха меко под приглушената светлина, която влизаше през прозорците. Също като спалнята, в която беше настанен Натаниел, тук беше светло само сутрин, а следобед цареше полумрак. Роксан седеше с гръб към вратата. Краят на бялата покривка на масата се беше надиплил в скута й. Тя не се обърна, но неподвижността й ми подсказа: тя знае, че съм тук.
Мериан седеше в срещуположния край на масата, а пред нея имаше порцеланова чаена чаша, поставена върху чинийка. Тя ме изгледа, сякаш искаше да ми каже нещо с поглед, но посланието й остана неразбираемо за мен.
Роланд стоеше в ъгъла до кухненския бюфет, там се намираше сервизът, от който беше част порцелановата чаша. Бе кръстосал ръце с вид на телохранител.