Другият, когото бях зърнала от банята, стърчеше в срещуположния ъгъл като симетрична подпора за книги. И той беше кръстосал ръце с вид на телохранител.
Това беше единствената прилика между двамата. А, и още една: и двамата бяха с чудесен тен. Но нещо ми подсказваше, че тенът на мъжа, също както на Ричард, не се дължеше изцяло на слънцето. Кожата му беше тъмнокафява, а кафявите му очи бяха с почти идеална бадемовидна форма. Изглеждаха прекалено малки за лицето му. То беше ръбато, с високи скули, широко чело и орлов нос. Чертите му бяха подчертано мъжествени и екзотични. Косата му беше дълга и се раздвижи като течна коприна, когато той се обърна към мен. Беше съвсем черна, същата като моята — толкова черна, че синееше на слънце.
Освен това беше висок поне метър осемдесет и пет, че и повече, с пропорционално широки за ръста му рамене. Беше облегнат на стената и излъчваше кротка енергия, като човек, който знае способностите си и не се напъва да ги покаже.
— Това е Бен. Той е новият ти Скол, докато Джамил оздравее.
Исках да отклоня предложението да поверя живота си на непознат, но бях почти сигурна, че ще се приеме като обида. Кимнах му:
— Здрасти.
Той също ми кимна:
— Здравей.
Роксан се завъртя върху стола си и премести крака, така че се озова седнала странично.
— Върн ви дава нашия вълк като извинение, че е позволил хората ви да пострадат на наша територия — тя ме изгледа продължително и кафявите й очи не бяха дружелюбни. — Мисля, че ти си тази, която ни дължи извинение.
— За кое? — попитах.
Роксан стана и енергията й се изля в стаята като вода, завихри се около глезените й и продължи да се надига към коленете й. Силата й се разля във всички посоки, заплашвайки да изпълни цялото помещение с живата топлина на присъствието й.
Беше толкова могъща, че гърлото ми се сви, защото бях близо до нея.
— По дяволите! — прошепнах.
— Ти беляза Върн, сякаш е най-слабият измежду нас, а не най-силният.
— Имаш предвид онова с шията му — рекох аз.
Тя бутна стола си и той падна с трясък.
Не посегнах за пистолета, но едва се сдържах.
Роксан стоеше пред мен, дишаше прекалено учестено и плитко. Мощната емоция беше увеличила енергията й, а гневът й се изля в сила, която зажили кожата ми с електрически вихър.
Чери пристъпи към мен. Зейн се появи на вратата и се присъедини към нея. Те застанаха малко по-назад от двете ми страни като телохранители. Щяха да направят най-доброто, на което са способни, но не исках да ги изпробвам срещу Роланд и Бен. Бях сигурна кой ще победи и това нямаше да сме ние.
— Съжалявам, че белязах Върн — рекох аз.
— Лъжеш — заяви Роксан.
— Нямах никакво намерение да го правя.
Тя пристъпи напред, тресеше се от гняв. Не отстъпих, но може би трябваше. Сега се намираше прекалено близо до мен. Все още можех да извадя браунинга, но тогава щеше да се наложи да го използвам, защото Роксан щеше да измине за част от секундата разстоянието, което ни делеше.
— Някой ще бъде ли така добър да ми обясни защо тя е толкова ядосана и какво можем да направим по въпроса, за да не се стигне до ничия смърт?
Мериан се изправи бавно. Роксан обърна глава към нея и от силата на погледа й, макар и насочен не към мен, настръхнах. Мериан изпъна длани напред и тръгна бавно покрай масата към своята лупа.
— Роксан смята, че белегът е обида за Върн и за цялата глутница — каза тя.
— Това го разбрах — рекох аз. — Не исках да обиждам никого. Изобщо не исках да му правя белег.
Роксан извърна бавно глава отново към мен. Очите й се промениха от кафяво в наситено, изумително жълто. Сложих ръка върху дръжката на браунинга:
— Спокойно, вълчице.
От гърлото й се изтръгна ниско тътнещо ръмжене. Мериан каза:
— Ако наистина не си искала да обидиш никого, готова ли си да изкупиш грешката си?
Не откъснах очи от Роксан, но попитах:
— Как бих могла да я изкупя?
— Може да се преборим — каза Роксан.
Вгледах се в жълтите й очи, които бяха станали толкова ярки, че почти светеха.
— Не мисля.
Мериан беше застанала между нас, без в действителност да стои помежду ни.
— Можеш да предложиш шията си на Роксан на публична церемония.
Очите ми се стрелнаха към Мериан, после се върнаха към върколачката.
— Няма да я допусна до шията си нито пред публика, нито насаме, не и доброволно.
— Ти ми нямаш доверие — заяви Роксан.
— Не.
Тя направи мъчително бавно още една крачка към мен. Тогава Мериан застана между нас. Ако Роксан се придвижеше с още два сантиметра, щеше да блъсне рамо в рамото на по-възрастната жена.