Без пистолети. Да не се шегуват? Роксан се помъчи да се изправи, но коляното не издържа тежестта й. Тя падна и столът се стовари на земята. Роксан изкрещя и го запрати по мен. Наложи се да се хвърля на пода, за да го избягна.
Тя се втурна към мен на ръце и един крак с почти недоловимо за окото движение. Имах предостатъчно време да я застрелям, но не ми беше позволено. Запълзях рачешката назад, като се опитвах да запазя дистанцията помежду ни. Файърстарът все още беше в ръката ми. Изкрещях:
— Ричард!
Белезите, които ни свързваха, се отвориха внезапно като шлюз. В мен нахлуха ароматът на кожата му и слабата мускусна миризма на козина.
Роксан се поколеба и забави бясното си пълзене към мен. Хубавото й лице започна да се издължава напред, сякаш зад него имаше някаква ръка, която напираше да излезе. Насред това човешко лице изникна муцуна с човешка кожа, а където преди й бяха устните, личеше следа от червило.
Пресегнах се към нишката от сила, която ме свързваше с Ричард. Загърнах се с аромата му, с усещането ми за него, с пулсиращата енергия. Внезапно почувствах луната в дневното небе и разбрах, разбрах с всяка клетка на тялото си, че пълнолунието щеше да настъпи утре, че утре вечер щях да съм свободна. И за момент се почудих чия мисъл беше това: на Ричард или на звяра в него.
Оставих файърстара на пода и се изправих с гръб към прозореца. Знаех, че Ричард няма да й позволи да ме убие, но знаех също така, че тя щеше да ме нарани. Преди време бях изхвърлила един върколак през прозореца. Това беше сложило край на битката. В момента не ми хрумваше нищо по-добро. Разбира се, Роксан трябваше да ми помогне да я метна през прозореца, като се втурне бясно към мен. Ако ме нападнеше по-бавно, планът ми нямаше да се осъществи.
Тя се приближи към мен, но бавно, с накуцване. Дотук с идеите. Знаех едно: ако ме одере или ухапе, следващия месец щях да се превърна в истинска лупа. Виждах кристално ясно как се приближава към мен, едновременно бавно и бързо, бавно и светкавично бързо. Хрумна ми да направя няколко неща, но нямаше да имам време за нито едно от тях. Все пак щях да се опитам.
Ричард изкрещя:
— Без нокти, Роксан, без нокти.
Не мисля, че тя го чу. Роксан замахна към мен с чудовищните си нокти и аз се гмурнах под тях. Избягнах няколко удара, които бяха прекалено бързи за човешкото око, сякаш знаех предварително накъде ще замахне. Знаех го благодарение на Ричард, на белезите, но това познание беше прекалено объркващо, прекалено ново за мен, за да го използвам в схватка. Можех да го използвам, за да отбягвам атаките й, но не за дълго.
Накрая се озовах по гръб на пода с насочен към нея файърстар. Нямах друг избор, защото ме нападаше със зъби и нокти.
Вратата се отвори с трясък и Върн извика:
— Роксан, не!
Усетих как силата му прелита през стаята като капак за вряща тенджера — капак, който трябваше да задържи топлината, да я спре, но не успя.
Бен и Роланд се нахвърлиха внезапно върху Роксан и я издърпаха далече от мен. Може би Върн им беше дал някаква заповед, но аз не я бях чула. Роксан дереше ръцете им, това обаче не ги спря.
Върн продължи да крещи:
— Излъгах, Роксан. Излъгах. Не ми е предложила.
Роксан застина в ръцете на върколаците. После проговори с получовешката си уста:
— Какво каза?
Луси се появи зад гърба на Върн, влизайки през все още отворената врата. Тя затвори вратата и се облегна на нея с усмивка, сякаш се наслаждаваше на шоуто.
— Казах, че излъгах — рече Върн. — Аз съм старец, а ти си красива, могъща и трийсет години по-млада от мен. Казах ти, че когато ми беляза шията, тя ми направи предложение. Не беше така.
Роксан се отпусна в ръцете на кървящите телохранители. Напрежението се стопи, а с него и плътта и. Лицето и ръцете й се преобразиха и станаха отново човешки. Носът й беше разкървавен от ритника ми.
— Можете да ме пуснете — каза тя. — Няма да я нараня.
Те не я пуснаха. Погледнаха към Върн.
— А мен, скъпа? — попита той. — Мен ще ме нараниш ли?
— Когато се приберем вкъщи, ще те спукам от бой, но не тук и не сега.
Върн се усмихна. И Роксан се усмихна. Усмивките им си приличаха. Бяха похотливи, но в тях имаше нещо повече от похот. Това бяха усмивките на двойка, която има свой таен език — език, който никой друг не разбира.
Погледнах към Ричард.
— Тези са по-ненормални и от нас.
Той се усмихна и усмивката му ме сгря чак до маратонките „Найк“. Отговорих на усмивката му с усмивка и бях разтърсена от прозрението, че ние също си имаме таен език. Боже, колко ми беше липсвал.
Луси прекоси стаята, накипрена с обувки с платформи, лилави шорти и нещо, което приличаше на бледолилав сутиен, но вероятно не беше. Тя се приближи с нехайна походка до Ричард и обхвана ръката му с двете си ръце.