— Той ме заряза заради теб, скъпа — каза Луси с глас, който прозвуча прекалено любезно предвид гневния й поглед.
Изгледах Ричард.
— Не мисля, че те е изоставил заради мен.
Тя се отдръпна от него и застана пред мен. Бях с пистолета в ръка. Смятах, че съм в безопасност. Свръхестествената ми връзка с Ричард намаля и се загуби, сменена от осъзнаването, че сме двойка. Това беше хиляди пъти по-ценно от белезите, които ни свързваха.
— С Ричард можем да правим в леглото неща, на които твоето човешко тяло никога няма да бъде способно. Мога да поема всяка частица от силата му, да се наслаждавам на всеки тласък. Когато е с мен, не е необходимо да бъде нежен, не е необходимо да ме пази.
Думите й ме засегнаха, затова казах:
— Ами не знам, Луси. Той прекара една нощ с мен и те захвърли като вчерашен вестник. Или не си чак толкова изключителна, или аз съм още по-изключителна.
Лицето й се изопна, а очите й се ококориха; за секунда ми се стори, че ще се разплаче. Не исках да плаче. Това щеше да развали момента и щях да се почувствам гадно.
Луси се извърна и вдигна ръце към очите си. Проклятие.
Погледнах Ричард. Неговата физиономия ми подсказа, че не е доволен от държанието ми. Не можех да го виня.
Не видях обръщането на Луси, но го почувствах. Усетих раздвижването на въздуха, когато се завъртя към мен. Ръката й ме шибна през лицето. Усетих, че падам, но така и не разбрах кога съм се стоварила на пода.
41
Събудих се в мрак с мирис на чисти чаршафи. Примигнах към непознатите за мен прозорци и петната от лунна светлина по пода. Не разпознах стаята. Щом осъзнах, че се намирам на място, на което не съм била преди, ме изпълни напрежение. После чух, че зад мен има някой, и напрежението ми нарасна още повече. Опитах се да лежа неподвижно, но знаех, че дишането ми се е променило. Ако зад мен имаше хора, можеше и да не го забележат, но в момента едва ли имаше наоколо ми хора.
— Анита, аз съм, Деймиън.
Завъртях се на дясната си страна и изпитах болка. Дясната ми ръка беше превързана от дланта до средата на предмишницата. Болката не беше силна, но нямах спомен да съм я наранявала. Вампирът седеше на стол до вратата. В тъмнината дългата му червена коса ми се видя светлокафява. Беше с жилетка и панталон, които изглеждаха като част от много хубав костюм, шит по поръчка. Не личеше дали са черни, тъмносини или тъмнокафяви. Кожата му се белееше на фона на тъмните дрехи.
— Колко е часът? — попитах.
— Ти си единствената, която носи часовник — отговори той.
Приближих лявата си ръка към лицето си и натиснах малкия бутон, който включваше осветлението на часовника. Светлината ми се стори необичайно ярка в тъмната стая.
— Господи, минава единайсет. Била съм в безсъзнание с часове. На някой не му ли хрумна да ме закара в болница?
— Слънцето залезе само преди два часа и нещо, Анита. Не знам какви решения са били взети. Когато се събудихме с Ашър, бяхме тук, в избата. Нахранихме се и аз смених Ричард, който бдеше до леглото ти.
— Къде е Ричард?
— Мисля, че е в техния лупанар, но не съм сигурен.
Погледнах го. Той изглеждаше някак дистанциран.
— Не го ли попита?
— Казаха ми да остана тук и да те пазя. Това не е ли достатъчно?
— Ти не си роб, Деймиън. Имаш право да задаваш въпроси.
— Трябваше да стоя тук в тъмното и да бдя над съня ти. Какво повече от това би могъл да иска твоят домашен вампир?
В последните му думи долових горчивина. Седнах бавно, защото все още се чувствах замаяна.
— Това пък какво означава?
Опитах се да облегна гръб на масивната дървена табла на леглото, но за целта ми бяха нужни повече възглавници. Помъчих се да ги преместя зад мен с дясната ръка и ме прониза болка. Хубава остра болка.
— Помня, че Луси ме удари, но какво се е случило с ръката ми?
Деймиън подпря едно коляно върху леглото и ми помогна да преместя възглавниците до таблата. Дори намери една допълнителна, на която да си опра дясната ръка.
— Ричард каза, че Луси се е опитала да ти откъсне ръката.
Чутото ме смрази и уплаши.
— Опазил Бог от пренебрегнати жени.
— Така с възглавниците удобно ли ти е? — попита той.
— Да, благодаря.
Той се изправи и се обърна да си седне на стола. Казах:
— Недей — и протегнах лявата си ръка към него.
Той пое ръката ми. Кожата му беше топла. Дланта му беше леко изпотена. Вампирите се потят, но много рядко. Стиснах го за ръката, вдигнах очи към лицето му. Лунната светлина беше силна, така че го виждах ясно. Кожата му беше бледа и сякаш излъчваше леко сияние. Искрящите му зелени очи сега приличаха на две езера от мрак. Придърпах го да седне до мен.