— Аз не съм домашен любимец, Жан-Клод. Хората не принадлежат на други хора.
— Ако намериш начин да обикнеш звяра в Ричард, няма да се дърпаш от него. Ще му се отдадеш.
Сгънах последната блуза.
— По дяволите, Жан-Клод, това е глупаво. Аз избрах теб. Нали? Вече приключих с този въпрос. Защо се тревожиш толкова?
— Защото, щом той изпадна в беда, ти захвърли всичко, за да се втурнеш при него.
— Бих направила същото и за теб.
— Именно — каза той. — Не се съмнявам, че ме обичаш по някакъв свой си начин, но обичаш и него.
Затворих ципа на куфара.
— Хайде да не започваме този спор. Аз спя с теб. Но няма да ти даря кръв, само и само да ти вдъхна повече увереност.
Телефонът иззвъня. Чух изискания глас на Ашър, който приличаше толкова много на гласа на Жан-Клод:
— Анита, как си тази хубава лятна вечер?
— Добре съм, Ашър. Какво има?
— Може ли да говоря с Жан-Клод? — попита ме той.
Отворих уста, за да откажа, но Жан-Клод вече беше протегнал ръка към телефона. Подадох му го.
Господарят на Сейнт Луис заговори на френски — нещо обичайно, когато разговаряше с Ашър. Радвах се, че има някой, с когото можеше да упражнява родния си език, но не владеех достатъчно френски, за да следя разговора. Имах сериозни подозрения, че понякога вампирите разговаряха пред мен като хора, които говорят в присъствието на дете, което не е дорасло да ги разбере. Това беше грубо и високомерно, но те бяха вампири на по няколко века и не пропускаха да ми го покажат.
Той мина на английски, защото се обърна към мен:
— Колин е отказал да ти даде разрешение да влезеш в територията му. Отказал е да даде разрешение на когото и да било от моите хора.
— Има ли такова право? — попитах аз.
Жан-Клод кимна.
— Oui.
— Отивам там да помогна на Ричард. Уреди го, Жан-Клод, или ще отида без никакви споразумения.
— Дори това да означава война? — попита той.
— По дяволите. Обади се на малкото копеле и дай да говоря с него.
Жан-Клод вдигна вежди, но кимна. Прекъсна връзката с Ашър и набра някакъв номер. Каза:
— Колин, обажда се Жан-Клод. Да, Ашър ми съобщи решението ти. Моят човешки слуга, Анита Блейк, иска да разговаря с теб — изслуша го. — Не, не знам какво иска да ти каже — подаде ми телефона и се облегна на таблата на леглото, сякаш щеше да гледа представление.
— Ало, Колин?
— Същият.
Имаше ясно изразен средноамерикански акцент. Заради него гласът му не звучеше толкова екзотично, както на някои други вампири.
— Казвам се Анита Блейк.
— Знам коя си — рече той. — Ти си Екзекуторката.
— Да, само че няма да идвам при вас за екзекуция. Мой приятел е в беда. Просто искам да му помогна.
— Той е част от триумвирата ви. Ако влезеш в земите ми, на моя територия ще бъдат двама от вашия триумвират. Прекалено си могъща, за да ти позволя да влезеш.
— Според Ашър си отказал достъп на когото и да било от нашите хора, вярно ли е?
— Да — отговори той.
— Но защо?
— Дори Съветът, който управлява всички вампири, се бои от Жан-Клод. Не ви искам в земите ми.
— Слушай, Колин, аз не искам властта ти. Не искам земите ти. Не кроя нищо против теб. Ти си вампир-господар. Можеш да усетиш по думите ми, че казвам истината.
— Знам, че казваш истината, но ти си слугата. Господарят е Жан-Клод.
— Не ме разбирай погрешно, Колин, но защо са му на Жан-Клод земите ти? Дори и да планираше някакво нашествие в стил Чингис хан, твоите земи се намират през три територии от нашите. Ако възнамеряваше да завладява някого, щеше да избере съседна територия.
— Може тук да има нещо, което иска — каза Колин и в гласа му долових страх.
Нещо необичайно за вампир-господар. Обикновено господарите прикриваха по-добре емоциите си.
— Колин, ще се закълна в каквото пожелаеш, че не искаме нищо от теб. Просто трябва да дойда и да измъкна Ричард от затвора. Окей?
— Не — отсече той. — Ако дойдеш тук неканена, ще приема, че ми обявявате война, и ще те убия.
— Слушай, Колин, знам, че те е страх — в момента, в който го казах, разбрах, че съм допуснала грешка.
— Откъде знаеш какво чувствам? — страхът му нарасна още малко, но гневът взе превес. — Човешки слуга, който може да усети страха на вампир-господар… и се чудиш защо не те искам в земите си.
— Не мога да усетя страха ти, Колин. Долових го в гласа ти.
— Лъжкиня!
Раменете ми започнаха да се напрягат. Обикновено не ми трябва много, за да се ядосам, а той работеше по въпроса.
— И как ще помогнем на Ричард, ако не ни позволиш да изпратим някого? — гласът ми беше спокоен, обаче усетих как гърлото ми се стяга и повишавам леко тон в усилието си да не му се развикам.