Тя се спря в мрака от другата страна на вече безобидния кръг и се обърна към мен. Изгледа ме продължително и осъзнах, че ако се срещнем отново, ще направи всичко възможно да ме убие. Тя беше човешкият слуга на Колин. Това й беше работата.
Свлякох се по ствола на дървото и седнах върху костите. Краката ми бяха прекалено слаби, за да стоя права, а и ръцете ми трепереха. Обходих с поглед лупанара и резултата от делото си. Все още имаше горящи тела, но нито един вампир не помръдваше в очертанията на кръга. Вампирите бяха мъртви. До един.
21
Още една битка, последвана от още един душ. Миризмата на разложен вампир не е нещо, което бихте искали да отнесете в леглото си. Косата ми беше още влажна, когато позвъних на Жан-Клод, за да му съобщя какво бяхме направили. Добре де, какво бях направила аз.
Разказах му възможно най-съкратена версия на събитията. Той реагира с думите:
— Какво си направила?
Повторих всичко.
По линията настъпи тишина. Не се чуваше дори дишане.
— Жан-Клод, там ли си?
— Тук съм, ma petite — той въздъхна: — Пак ме изненада. Не предполагах подобно нещо.
— Май не се радваш — отбелязах аз. — Новините можеше да са по-лоши. Можеше всички да сме мъртви.
— Не очаквах Колин да е такъв глупак.
— Е, вече знаеш.
— Колин е бил прав да се страхува от теб, ma petite.
— Казах му какво ще се случи, ако ни създава неприятности. Той започна, не аз.
— Кого се опитваш да убедиш, ma petite? Мен или себе си?
Замислих се за секунда.
— Не знам.
— Признаваш, че си допуснала грешка? — в гласа му се чу леко веселие.
— Не — опитах се да измисля някакво обяснение. Накрая казах: — Ние губехме, Жан-Клод. Те щяха да ни убият. Трябваше да направя нещо. Даже не бях сигурна, че ще стане.
Държах телефона и си мечтаех да съм в прегръдките му. Не ми харесваше, че го желаех така. Не ми харесваше, че желаех някого толкова силно. Мразех да изпитвам такава нужда от някого. Обикновено предаваха доверието ми. В момента обаче бях готова на всичко за успокоителни ръце.
— Ma petite, ma petite, какво има?
Махнах на Ашър да дойде на телефона.
— На ти твоя заместник. Питай Ашър дали е имало други възможности. И да е имало, не съм ги видяла.
— Усещам нещо в гласа ти, ma petite. Някаква несигурност — той прошепна последната дума.
Кимнах и подадох телефона на Ашър. После се отдалечих, обхванала с ръце тялото си. „Несигурност“ беше казал той. По-скоро страх. Тази нощ се бях уплашила от себе си. По някаква причина силата, която бях освободила, беше угасила всички фенери около лупанара. С оцелелите си бяхме тръгнали оттам на светлината на догарящите трупове. Беше като сцена от Дантевия „Ад“, но аз я бях създала. Беше я сътворила силата в мен. Да, определено бях уплашена.
Деймиън се доближи до мен и прошепна:
— Джейсън плаче под душа.
Въздъхнах. Чудесно, само това ми липсваше, още една криза. Не го попитах нищо, просто почуках на вратата на банята.
— Джейсън, добре ли си?
Той не отговори.
— Джейсън?
— Добре съм, Анита.
Гласът му прозвуча неестествено през шума на водата. Досега не го бях чувала да плаче, но ми се стори, че говори през сълзи.
Опрях чело на вратата и въздъхнах. Не ми се занимаваше с това, не и тази нощ. Но Джейсън беше мой приятел, а и кого да пратя да го утеши? Деймиън беше потърсил помощ от мен. Зейн нямаше вид да е способен на състрадание, а Чери… ако изпратех при него друга жена, щях да проявя малодушие. Ашър? Нее.
Почуках отново на вратата.
— Джейсън, може ли да вляза за малко?
Мълчание. Ако се чувстваше поне малко по-добре, щеше да се пошегува, че най-накрая съм проявила желание да го видя под душа, или нещо подобно. Но той не направи опит да се закача и това беше лош знак.
— Джейсън, може ли да вляза… моля те?
— Влез — рече най-накрая.
Отворих вратата и ме обгърна облак от топъл въздух. Влязох и затворих след себе си. В помещението беше влажно и мъгливо. Беше горещо и по всички повърхности имаше капчици влага, сякаш Джейсън се къпеше с вряла вода. Достатъчно гореща, за да се ощави всеки обикновен човек.
Лампата осветяваше силуета му зад бялата завеса на душа. Не беше прав. Седеше превит на пода под душа.
Махнах хавлията от капака на тоалетната чиния, седнах отгоре и я оставих в скута си.
— Какво има?
Той си пое треперливо въздух и чух, че ридае, въпреки шуртенето на водата. Не плачеше, а ридаеше.
Исках да го гледам, докато му говоря, но не ми се щеше да го виждам гол. Капризи, капризи.
— Говори с мен, Джейсън. Какво има?
— Не мога да го махна. Не мога да се измия.
— В метафоричния или в буквалния смисъл? — попитах аз.