Бях видяла горящите вампири в сънищата си. Те ме бяха преследвали с пламтящите си ръце. Устите им бяха разтворени в писък, а между зъбите им излизаха пламъци като драконов дъх. Горящите вампири ми бяха предложили главата на Мира. Главата беше проговорила от кошницата и ме беше попитала: „Защо?“ „Защото не внимавах какво говоря“ не беше задоволителен отговор. Умиращите вампири ме бяха преследвали през цялата нощ от сън в сън, а може би бях сънувала един дълъг разпокъсан сън. Кой знае? Във всеки случай не бях успяла да си почина.
Снощи, докато телата на вампирите все още горяха като лагерни огньове, Ричард се беше обърнал към мен. Той ме беше погледнал и аз бях усетила как отвращението и ужасът му от това, което бях сторила, ме пронизват като нож в сърцето. Ако местата ни бяха разменени и аз бях върколакът, а той човекът, Ричард щеше да е не по-малко отвратен от мен, отколкото аз при случилото се с Маркус. Не, дори щеше да е по-отвратен. Единствената причина, поради която Ричард общуваше с чудовища, беше, че самият той е чудовище.
Ричард се оттегли в бунгалото си заедно с Джамил и Шанг-Да. Шанг-Да и Джамил не бяха ужасени — те бяха впечатлени. Въпреки че Шанг-Да бе казал: „Ще ни убият всичките заради това.“
Ашър беше на друго мнение.
— Колин е по-нисшестоящ господар от Жан-Клод, но въпреки това поиска да убие мен, неговия заместник, и да подлуди един от вълците му — Джейсън. Той надхвърли правомощията си. Анита просто му напомни този факт.
Шанг-Да беше изгледал почернелите трупове, които бавно се превръщаха в купчини пепел.
— И смяташ, че вампирски господар ще остави това без отговор?
Ашър сви рамене.
— Не е позорно да бъдеш победен от някой, който се е срещал със Съвета и е оцелял.
— Освен това — намеси се Джамил — сега той ще се страхува. Няма да се изправи втори път лице в лице с Анита.
Ашър кимна.
— Точно така, сега той се страхува от нея.
— Неговият човешки слуга, Ники, можеше да активира кръга също като мен — обадих аз.
— Смятам — рече Ашър, — че ако тя притежаваше сила, подобна на твоята, щеше да направи нещо повече от това просто да го предупреди.
— Щеше да се опита да ми попречи да освободя магията — казах аз.
— Да — потвърди Ашър.
— Тя го излъга — заявих аз.
Ашър се усмихна и ме докосна по бузата.
— Как е възможно да си толкова цинична и да се изненадваш, когато хората лъжат?
Това беше въпрос, на който не можех да отговоря. Тогава мислите ми още не се бяха прояснили напълно. Сега, когато навън беше светло и беше обяд — бяхме спали цяла сутрин, — усещах студ, защото бях осъзнала, че това, което направих снощи, го бях постигнала, без да се възползвам от силата на Ричард или Жан-Клод. Бях го постигнала съвсем сама. Бях способна да го направя и без вампирските белези, без капчица допълнителна сила.
Мразех, когато ставаше така — за пореден път бях направила нещо нечовешко и не можех да виня никого, освен самата себе си. Това ме караше да се чувствам като изрод.
Джейсън ме докосна по рамото. Погледнах го. Явно тревогите бяха изписани на лицето ми, защото усмивката му помръкна. Очите му се изпълниха с онази уморена от неправдите на живота тъга, която се появяваше от време на време в тях.
— Какво има? — попита той.
Поклатих глава:
— Ти видя какво направих снощи. Аз го направих. Не Жан-Клод. Не Ричард. Аз. Добрата стара Анита.
Джейсън ме хвана за раменете и ме завъртя към себе си.
— Снощи ти ме спаси, Анита. Изправи се между мен и онези твари. Никога няма да забравя това, никога.
Понечих да извърна поглед и той ме разтърси леко, за да ме накара да го погледна пак. Бяхме еднакво високи, така че не беше нужно да вдигам лице. От закачките му нямаше и помен. Усетих нещо по-сериозно, по-зряло и по-нетипично за Джейсън.
— Снощи ти ги уби, за да ни спасиш. Никой от нас няма да забрави това. Върн и неговите вълци също няма да го забравят.
— И Колин няма да го забрави — казах аз. — Ще се върне да ни види сметката.
Джейсън поклати глава.
— Ашър и Джамил са прави. Сега той се страхува до смърт от теб. Няма да посмее да те доближи.
Хванах го за ръцете, одеялото падна на пода.
— Но ще нарани теб и другите. Ще се опита да те залови, Джейсън. Ще те даде на Барнаби. Ще те пречупи, само и само да нарани мен.
— Или ще убие Ашър — добави Джейсън.
— Знам.
Той се усмихна и това беше почти обичайното му ухилване.
— Защо според теб и двамата останахме да пренощуваме при теб? Аз например исках твоята защита.
— Знаеш, че я имаш.
Усмивката му стана почти гальовна.
— Знам — той докосна нежно лицето ми. — Какво има? Кажи ми истината. Защо изглеждаш толкова… измъчена днес?