— Това, което извърших снощи, не беше много човешко, Джейсън. Усетих ужаса на Ричард. Усетих, че ме смята за чудовище, и с право.
Джейсън ме прегърна. Отначало се вцепених и той понечи да ме пусне, после приех прегръдката му. Позволих му да ме държи и обвих ръце през гърба му. Зарових лице в шията му и изпитах ужасяваща нужда да си поплача.
Чу се тих шум. Обърнах глава, за да видя какво става. Леопардлаците бяха станали от леглото и се приближаваха към нас. Краката им бяха човешки, но се движеха така, сякаш прасците, бедрата и торсовете им имаха мускули, каквито аз нямам. Зейн и Чери, които бяха почти голи, се извиваха и като че ли не вървяха, а се плъзгаха към нас. Чери държеше Натаниел за ръката и го водеше, сякаш беше малко дете. Но голият леопардлак, който се приближаваше с леки стъпки, изобщо не приличаше на дете. Беше чисто гол, защото бельото можеше да разрани незаздравялото място в горната част на бедрото му. Сега, докато вървеше към нас, стана очевидно, че е повече от доволен да ме види. А може би това се дължеше на близостта му до Чери или пък беше нещо свързано с мъжката му физиология. Във всеки случай видяното изобщо не ми хареса.
Отдръпнах се от Джейсън. Той не ме спря, просто отстъпи назад. Наблюдаваше приближаващите се леопардлаци, но не мисля, че се притесняваше от тях. Всъщност усетих как енергията му пълзи по кожата ми. Силни емоции като похотта увеличават енергията на шейпшифтърите. Щом си го помислих, погледнах неволно между краката му. Джейсън беше щастлив да види Чери, много щастлив.
Изчервих се и извърнах очи. Обърнах гръб на всички и обхванах с ръце тялото си.
Някой ме докосна по рамото. Трепнах.
— Аз съм, Анита — каза Джейсън.
Поклатих глава. Той ме прегърна изотзад, като обви преднамерено ръце около раменете ми, а не по-надолу.
— Не съжалявам, че ги уби, Анита. Съжалявам само, че не уби и Барнаби.
— Някой друг ще плати за моята дързост, Джейсън. Както плати Мира снощи. Правя разни неща, говоря разни неща и всичко се обърква.
Зейн ме заобиколи и застана пред мен. Вперих поглед в него, докато ръцете на Джейсън продължаваха да обгръщат раменете ми като обемиста огърлица. Кафявите очи на Зейн бяха сериозни, но те бяха такива още от началото на пътуването ни.
Той посегна да докосне лицето ми и ако ръцете на Джейсън не бяха стегнали съвсем леко прегръдката си, сигурно щях да се дръпна настрани или да кажа: „Недей.“ За ликантропите докосването има малко по-различно значение, отколкото за останалите членове на американското общество. Щях да кажа: отколкото за хората, но има много държави, в които докосването е доста по-непринудено, отколкото при нас.
Пръстите на Зейн се плъзнаха изучаващо отстрани по лицето ми и той се намръщи.
— Габриел беше всичко за нас. Той и Елизабет ни направиха, избраха ни. Може да си мислиш, че е бил лош, но Габриел спаси повечето от нас. Аз бях наркоман, обаче той не позволяваше в прайда да се употребяват наркотици.
Той се наведе към мен и взе да души кожата ми и да търка буза в моята, така че усетих наболата му четина.
— Натаниел беше улична проститутка. Габриел му стана сводник, но не го пускаше на когото и да било, не го пускаше на всеки.
Чери коленичи. Хвана ме за ръката и затърка лице в кожата ми като котка, която маркира с миризмата си.
— Загубих единия си крак в катастрофа, при която ме блъснаха с кола и избягаха. Габриел ми помогна да си върна крака. Отряза го над пострадалото място и когато се преобразих, кракът ми израсна отново.
Зейн ме целуна нежно по челото.
— Той се грижеше за нас по свой извратен начин.
— Но никога не е рискувал живота си за нас — каза Чери. Тя започна да ближе ръката ми като истинска котка. И спря миг преди да й кажа да престане. Може би бе подушила напрежението ми. — Ти рискува живота си, за да спасиш Натаниел. Рискува живота на твоите вампири заради него.
Зейн хвана лицето ми в ръце и се изви назад, за да вижда физиономията ми.
— Ти обичаш Ашър. Защо ще рискуваш живота му заради Натаниел?
Измъкнах се внимателно от тях и се дръпнах до вратата. Не че исках да ги прекъсна, просто имах нужда от малко свободно пространство.
Натаниел се сви насред стаята. Той единствен още не ме беше докоснал.
— Не обичам Ашър — възразих аз.
— Можем да подушим желанието ти към него — каза Зейн.
О, чудесно.
— Не съм казала, че не го харесвам. Казах, че не го обичам — очите ми се стрелнаха към ковчега. Знаех, че не може да ме чуе, но…
Джейсън се беше облегнал на стената и ми се хилеше с кръстосани на гърдите ръце. Видът му ми беше достатъчен.