— Моля те — каза Чери. — Моля те, избери някой от нас.
Изгледах ги.
— Защо искате да правя секс с някой от вас?
— Ти обичаш някои от вълците — каза Зейн. — Изпитваш истински приятелски чувства към тях. А към нас не изпитваш същото.
— Но изпитваш похот — намеси се Чери. — Натаниел те безпокои, защото го намираш за привлекателен.
Това вече беше прекалено.
— Вижте какво, аз не спя с някого просто защото го намирам за привлекателен.
— Защо не? — попита Зейн.
Въздъхнах.
— Не правя безразборен секс. Ако не сте в състояние да го проумеете, не съм сигурна, че мога да ви обясня защо.
— Как да ти вярваме, като не искаш нищо от нас? — попита Чери.
Нямах отговор на този въпрос. Погледнах към Джейсън.
— Можеш ли да ми помогнеш?
Той се оттласна от стената.
— Да, но не съм сигурен, че отговорът ще ти хареса.
— Хайде — настоях аз.
— Проблемът е, че никога не са имали истинска Нимир-ра. Габриел беше алфа и беше могъщ, но не беше Нимир-радж.
— Един от върколаците описа Габриел както lion passant, пасивен леопард, който има сила, но не защитава другите — казах аз. — Леопардите ме наричаха leoparde lionne, леопард, който защитава, преди да ме обявят за Нимир-ра.
— Наричахме Габриел leopard lionne — рече Зейн, — защото не познавахме друг като него, но вълците бяха прави, той беше lion passant.
— Страхотно — казах аз, — значи въпросът е уреден.
— Не — каза Чери. — Ако Габриел ни научи на нещо, то е, че не можеш да вярваш на никого, който не иска нещо от теб. Не е нужно да ни обичаш, но си избери един от нас за любовник.
Поклатих глава:
— Не. Искам да кажа, благодаря за предложението, но не, благодаря.
— Тогава как можем да ти вярваме? — попита Чери почти шепнешком.
— Можем да й вярваме — намеси се Джейсън. — Габриел е този, на когото не можеше да се има доверие. Той е, който ви убеди, че проклетият секс е толкова важен. Анита не спи дори с нашия Улфрик, но Зейн видя какво стана снощи. Видя какво направи тя, за да ме защити.
— Направи го, за да защити своя вампир, за когото я е грижа — рече Зейн.
— Не изпитвам към Деймиън същото, което изпитвам към Ашър, но снощи рискувах живота си и заради него — възразих аз.
Леопардите ме изгледаха мрачно.
— Знам — каза Зейн — и не мога да го проумея. Защо не го остави да умре?
— Аз поисках от него да рискува живота си, за да спаси Натаниел. Старая се никога да не искам от другите нещо, което не съм готова да направя самата аз. Щом Деймиън беше готов да рискува живота си, аз също трябваше да го направя.
Леопардите бяха объркани. Пролича си по лицата им, по напрежението им, което усетих по кожата си.
— Аз твой ли съм? — попита Натаниел. Гласът му беше безпомощен и отчаян.
Погледнах към него, свит и приведен насред стаята. Дългата му коса беше разпиляна и скриваше лицето му. Очите му с цвят на люляк се взираха в мен през завесата от коса, сякаш надничаха от някаква козина. Бях виждала и други ликантропи да правят същото, да се крият зад косите си и да ме наблюдават. Внезапно Натаниел ми се стори див и някак нереален. Той отметна косата си настрани, като разкри част от едната си ръка и гърдите си. Видях лицето му — младо, открито и жадуващо.
— Няма да допусна някой да те нарани, Натаниел — казах му аз.
По бузата му се търкулна самотна сълза.
— Уморих се да не принадлежа на никого, Анита. Уморих се да бъда плячка за всеки, който ме пожелае. Уморих се да се страхувам.
— Вече не е нужно да се страхуваш, Натаниел. Ще направя каквото е по силите ми, за да бъдеш в безопасност.
— Значи вече ти принадлежа?
Тази формулировка не ми харесваше, но като го гледах как плаче и рони кристални сълзи, осъзнах, че моментът не е подходящ за словесни тънкости. С надежда, че съгласието ми няма да доведе до по-голяма интимност между нас, отколкото бих искала, все пак кимнах.
— Да, Натаниел, ти ми принадлежиш.
Но голите думи рядко впечатляваха превръщачите. Те сякаш не можеха да разберат напълно смисъла им. Протегнах ръка към него.
— Ела, Натаниел, ела при мен.
Той започна да лази към мен, но не с дивата животинска грациозност, а с наведена глава и с разплакано лице, скрито зад завесата от коса. Когато стигна до мен, вече се разкъсваше от ридания. Подаде ми ръка, без да ме поглежда.
Зейн и Чери се бяха преместили от двете ми страни, за да му осигурят достъп до мен.
Хванах ръката на Натаниел и се зачудих какво да правя с нея. Да я разтърся като при здрависване нямаше да е достатъчно, а да я целуна ми се стори неподходящо. Напънах се да си припомня всичко, което знам за леопардите, но не ми хрумваше нищо. Единственото, което леопардите правеха по-често от другите, беше да се лижат взаимно. Не успях да измисля нищо друго.