Вдигнах ръката на Натаниел към устата си и се наведох, за да притисна устни към опаката страна на дланта му. Близнах кожата му с бързо движение и вкусът ми се стори познат. В този миг разбрах, че Рейна е близала тази кожа, прокарвала е устни, език и зъби навсякъде по това тяло.
Мунинът й се надигна вътре в мен и аз започнах да се боря с него. Мунинът искаше да захапя ръката му, да му пусна кръв и да я лоча, както котка лочи сметана. Образът, който видях в съзнанието си, беше прекалено отвратителен за мен. Моят собствен ужас ми помогна да прогоня Рейна. Потиснах мунина й и осъзнах, че тя никога не ме е напускала напълно. Затова се беше появила толкова бързо и лесно. Усетих как се спотайва в мен като злокачествен тумор, който чака благоприятен момент да се разрасне.
Още усещах вкуса на Натаниел в устата си. Направих нещо, което Рейна никога не беше правила — успокоих го.
Повдигнах внимателно главата на леопардлака и хванах лицето му с две ръце. Целунах го по челото, целунах солените сълзи по бузите му.
Той се лепна за мен с ридание, обви краката ми с ръце и се притисна към тях. Когато слабините му докоснаха голите ми нозе, Рейна направи опит да се съживи отново.
Пресегнах се към Ричард чрез белега, който ни свързваше. Силата му дойде в отговор на призива ми като топла мъхеста милувка. С нейна помощ успях да прогоня ужасното й, мъчително присъствие.
Подадох ръцете си на другите леопарди. Те притиснаха лица към кожата ми, отъркваха се като котки и започнаха да ме ближат, сякаш бях коте. Стоях в стаята с трите притиснати към мен леопардлака и черпех от силата на Ричард, за да държа Рейна на разстояние. Но това не беше всичко. Силата на Ричард ме изпълни и започна да се излива в леопардите.
Бях като дърво в центъра на огън. Ричард беше пламъкът, на чиято горещина се грееха леопардлаците. Те я поглъщаха, къпеха се в нея, увиваха я около себе си като обещание.
И докато стоях така, хваната като в капан между силата на Ричард, копнежа на леопардлаците и ужасяващото присъствие на Рейна, което усещах като някакъв отвратителен парфюм, аз се помолих: „Мили Боже, не допускай да ги разочаровам.“
24
Приветствената церемония, която беше осуетена снощи, щеше да се проведе тази вечер. Нещо характерно за чудовищата: трябва да се спазват правилата. Според правилата ни беше нужна приветствена церемония и, ей Богу, щяхме да имаме такава. Отмъстителни вампири, продажни ченгета, дори самият ад да замръзва — нищо не може да спре ритуал, който трябва да бъде извършен, или церемония, която трябва да се състои. Вампирите трудно могат да минат за изтънчени, докато ви разкъсват гръкляна, но и върколаците не им отстъпват.
Аз лично щях да поръчам храна за вкъщи и да кажа: „По дяволите, дайте да се помъчим да решим загадката.“ Но не аз командвах. Дори фактът, че снощи бях изпържила повече от двайсет вампири, не ме правеше водач на глутницата или водач на каквото и да било, въпреки че Върн ме беше поканил на церемонията много, много учтиво. Колин не беше единственият, който вече се страхуваше от мен.
Повечето вампири на Колин бяха мъртви и сега властта беше в ръцете на Върн. Върколаците бяха достатъчно многобройни, за да попречат на Колин да създаде нови вампири. Когато вампирите и върколаците в един район не са обвързани, очевидно по-силната група взема надмощие над другата. До снощи Колин беше контролирал вълците; сега ролите бяха сменени и от погледа на Върн ставаше ясно, че някой ще се види натясно поради този факт.
Беше една от онези горещи августовски нощи, когато всичко е застинало. Сякаш светът е затаил дъх в горещия мрак и очаква хладния бриз, който никога няма да дойде.
Но под дърветата имаше някакво движение. Нещо се движеше и това не беше вятърът. През гората се прокрадваха хора. Не, не хора, а върколаци. Всички бяха в човешкия си облик, но беше невъзможно да бъдат сбъркани с хора. Те се промъкваха между дърветата като сенки и се провираха през храстите почти безшумно. Ако имаше ветрец, който да раздвижи поне малко дърветата, преминаването им щеше да бъде съвсем безшумно. Но ще изпука клонче, ще изтрещи шумата, ще изшумоли листакът и вие ще ги чуете. В нощ като тази и най-тихите звуци се разнасят надалече.
От лявата ми страна изпращя клонка и аз подскочих. Джамил ме докосна по ръката и подскочих отново.
— По дяволите, скъпа, много си нервна тази нощ.
— Не ме наричай скъпа.
Усмивката му проблесна в мрака.
— Прощавай.