Разтрих с длани раменете си.
— Няма начин да ти е студено — обади се отново той.
— Не ми е студено — бях настръхнала, сякаш по кожата ми пъплеха насекоми, но не беше от студ.
— Какво има? — попита Джейсън.
Спрях в тъмната гора, нагазила до коленете в някакви високи бурени. Поклатих глава, докато шарех с очи в мрака. Да, около мен се промъкваха няколко дузини върколаци, но не те ме плашеха. Сякаш… сякаш чувах гласове от далечна стая. Не можех да разбера какво ми казват, но ги чувах — чувах ги в главата си. Знаех какво става: това бяха мунините. Мунините в лупанара. Мунините ме викаха и шепотът им се плъзгаше по кожата ми. Те ме очакваха и нямаха търпение да пристигна. По дяволите.
Зейн също се взираше в мрака. Беше се спрял близо до мен, затова го чух как си поема въздух и разбрах, че души вятъра. Всички бяха застинали неподвижно в нощта, дори Натаниел. Той изглеждаше по-самоуверен от когато и да било и явно се чувстваше по-удобно в кожата си, при това в буквалния смисъл на думата. Малката ни днешна церемония се беше оказала от значение за тримата леопардлаци. Аз обаче още не бях сигурна какво ще е значението й за мен.
Всички бяха по тениски и стари дънки, удобни за преобразяване, защото оставаше една нощ до пълнолунието и можеше да се случат всякакви злополуки. Не, никакви злополуки. Тази нощ щях да стана свидетел как някои от тях губят човешкия си облик. Осъзнах, че хич не ми се иска да го виждам. Ама хич.
Ашър и Деймиън не бяха тук. Бяха отишли да шпионират и евентуално да преговарят с Колин и оцелелите вампири. Според мен беше много лоша идея, но Ашър ме увери, че те ще очакват да постъпим точно така. Той щял да предаде в ролята си на заместник на Жан-Клод съобщението, че аз и останалите сме пощадили Колин и неговия заместник Барнаби. Че сме позволили на човешкия му слуга да напусне кръга. Че сме проявили великодушие, макар че не сме били длъжни. Според техните закони Колин беше превишил правомощията си. Той беше по-низшият вампир и ние можехме да му отнемем всичко.
Разбира се, истината беше, че Колин и Барнаби бяха избягали. Единственият, на когото бяхме позволили да се измъкне, беше човешкият слуга на Колин. Но Ашър ме увери, че може да излъже Колин и че Господарят на този град няма как да разбере, че лъже.
Стомахът ми се свиваше при мисълта, че Деймиън и Ашър са сами с Колин и хората му. Вампирите имаха правила за всичко, но обичаха да изопачават правилата до такава степен, че почти ги нарушаваха. До такава степен, че можеха да наранят Ашър и Деймиън. Но Ашър се беше държал толкова самоуверено, а и тази вечер трябваше да изиграя ролята на лупа. Май щеше да се наложи да се оправям с чудовищата едно по едно.
Бях допълнително изнервена, защото не можех да нося със себе си огнестрелни оръжия. Ножовете бяха позволени, понеже ми заместваха дългите нокти, но не и пистолетите. Маркус бе имал същото изискване. Нито един опитен Улфрик не би позволил да се влезе в светилището на глутницата с огнестрелно оръжие. Разбирах го, но не ми харесваше. Като се има предвид какво бях направила снощи за Върн, изискването да не нося оръжия ми се струваше направо оскърбително.
Ричард ме беше информирал, че вампирите, които бях убила в лупанара, ще бъдат нашият дар, подарък от гостуващите Улфрик и лупа за местната глутница.
Дарът обикновено представляваше прясно убито животно, бижута за лупата или нещо мистично. Смърт, скъпоценности или магия: все едно е Валентиновден.
Бях си обула дънки, за да не ми издерат шубраците краката, но с тях ми беше толкова горещо, че свивките на коленете ми бяха потни. Само Джейсън беше по къси панталони. Дори по краката му да имаше драскотини, той не им обръщаше внимание. Джейсън беше и единственият, който не носеше блуза или тениска. Аз си бях облякла тъмносин потник, така че поне от кръста нагоре да ми е прохладно. За съжаление той не можеше да прикрие ножовете ми.
Само големият нож на гърба ми си оставаше незабележим, освен ако някой не се загледаше внимателно. Потникът беше тънък и скритата под него ножница си личеше, но на тъмно не чак толкова. На китките бях с обичайните кании със сребърни остриета. Те изпъкваха отчетливо на голата ми кожа. В джоба на дънките имах още един нож. Десетсантиметров автоматичен с предпазител. За да не се наръгам, когато сядам. Беше от онези, на които остриетата им изскачат право напред. Да, незаконен. Подарък от един приятел, който не зачиташе много законите. Питате се защо нося десетсантиметров нож, който е забранен в повечето щати? Защото петнайсетсантиметров щеше да ми убива в джоба, когато седна. Хубаво е да имаш приятели, които знаят точно какво ти трябва.
Освен това носех сребърно разпятие. Не планирах да се срещам с лоши вампири тази нощ, но бях почти сигурна, че Колин ще предприеме нещо. Ако беше запознат с приветствената церемония и знаеше, че на нея е забранено да се носят огнестрелни оръжия, сто на сто щеше да се възползва от момента, за да ме нападне.