Под дърветата имаше неясни сиви сенки. Луната и звездите блестяха ярко над главите ни. Но там, където бяхме застанали в момента, не се виждаше небе, а само тъмните корони на дърветата. Докато стоях в мрака, изпитах чувство, близко до клаустрофобия.
— Не надушвам нищо, освен други ликои — обади се Джейсън.
Всички се съгласиха с него. В нощната гора бяхме само ние, превръщаните. Изглежда, никой, освен мен не усещаше шепнещото ехо. Аз бях единственият некромант в групата и явно духовете на умрелите ме предпочитаха.
— Трябва да бъдем на уреченото място, преди церемонията да е продължила — каза Джамил.
Погледнах го:
— Искаш да кажеш, че церемонията вече е започнала?
— Призивът е бил отправен — рече Джейсън. Произнесе „призивът“ натъртено, сякаш беше с главни букви.
— Какво искаш да кажеш с това, че призивът е бил отправен?
— Принесли са в жертва някакво животно и са намазали с кръв дървото, нещо подобно на онова, което ти направи снощи — обясни той.
Потрих ръце.
— Интересно дали затова усещам мунините.
— Когато размазваме кръв по каменния трон, нашия духовен символ, мунините не идват — каза Джейсън.
Поклатих глава:
— Била съм в твоя лупанар, Джейсън. Този тук е различен. Тяхната магия е различна от вашата.
Усетих как нещо минава между дърветата. Вълна от енергия, от която сърцето ми прескочи, а после се разтуптя бясно, сякаш не стоях на едно място, а тичах.
— Исусе, какво беше това?
— Тя усеща призива — каза Джейсън.
— Не е възможно — рече Джамил. — Тя не е ликой — той посочи към Чери, Зейн и Натаниел. — Те не го усещат. Превръщачи са, но не усещат призива на лупанара.
Чери ни изгледа и поклати глава.
— Прав е. Усещам нещо като приглушено бръмчене между дърветата, но нищо повече.
Натаниел и Зейн се съгласиха с нея.
Кожата ми се развълнува, сякаш искаше да се смъкне от тялото ми и да запълзи нанякъде без мен. Усещането беше адски зловещо.
— Какво става с мен?
— Тя усеща призива — повтори Джейсън.
— Не е възможно — заяви Джамил.
— Непрекъснато й го повтаряш и всеки път се оказва, че грешиш — рече Джейсън.
От устата на Джамил се изтръгна ниско заплашително ръмжене.
— Престанете и двамата — казах аз.
Погледнах през рамо между дърветата, докато погледът ми не се натъкна на стена от мрак, сред която тук-там се виждаха лунни лъчи. Джейсън беше прав. Можех да почувствам магията. Беше ритуална магия, магия, свързана със смърт. Силата на ликантропите идва от живота. Те са най-живите свръхестествени същества, които съм срещала, и понякога ми се струва, че приличат повече на феи, отколкото на хора. Но този лупанар черпеше сила както от живота, така и от смъртта, и ме беше призовал на два пъти. Веднъж чрез белезите на Ричард и веднъж чрез моята некромантия. Прииска ми се Ричард да беше тук.
Той беше отишъл на вечеря със семейството си. Шанг-Да го бе придружил по мое настояване. Трябваше да покажем на шериф Уилкс, че нямаме намерение да напуснем веднага града. Местните вампири не бяха единствените, за които трябваше да се тревожим. Ричард се обади по телефона и каза, че ще закъснеят, така че да започваме без него. Майка му не можела да проумее закъде се е разбързал толкова. Всички мъже от фамилия Зееман бяха путьовци — така де, под чехъл, съжалявам.
Тръгнах отново през гората и другите ме последваха. Покатерих се върху паднал дънер. Никога не прекрачвайте паднали дървета. Зад тях може да има змия. Стъпих върху падналия дънер и слязох от другата му страна. Тази вечер не се притеснявах от змии, а от нещо друго. Движех се бавно, подбирах внимателно пътя си между дърветата. Имах отлично като за човек зрение и можех да се движа по-бързо. Предпочитах да се движа по-бързо. Исках да се втурна напред, да се затичам. Не го направих и продължих да вървя, но за целта трябваше да положа усилие на волята.
Това, което усещах, не беше само смъртта. Беше топлата, непрекъснато усилваща се ликантропска енергия. Знаех, че мога да усещам отчасти, когато Ричард ме държеше за ръка. Бяхме го правили по време на пълнолуние, но никога не бях сама. Никога не бях усещала подобно нещо, докато вървя в тъмнината и се опитвам да дишам с разтуптяно от прилива на нечия друга сила сърце.
Прошепнах: „Ричард, какво си направил с мен?“ Може би защото бях произнесла името му, а може би защото си мислех за него, но внезапно почувствах как седи в колата. И зърнах Даниел, който шофираше. Можех да подуша афтършейва на Даниел. Можех да усетя топлите стегнати гърди на Ричард. Откъснах се от видението и залитнах. Ако не бях прегърнала едно дърво наблизо, сигурно щях да падна на колене. Ако Ричард беше усетил споделянето толкова силно, колкото го усетих аз, можех само да се радвам, че не той седи зад волана.