Тя се усмихна, обаче усмивката й не беше снизходителна. Изглеждаше едва ли не доволна.
Косата на врата ми се опита да пропълзи надолу по гръбнака ми.
— Могъща — каза Мериан. — Силна.
Проговорих със свито гърло:
— Ти също.
— Благодаря — рече тя.
Усетих как силата й, нейната магия, се движи по мен и през мен като въздушно течение. Тя се отдръпна толкова рязко, че и двете залитнахме.
Стояхме на крачка разстояние и дишахме тежко, сякаш бяхме тичали. Сърцето ми се блъскаше в гърлото като уловено в капан животно. Можех да усетя и нейния пулс от долната страна на езика си. Не, можех да го чуя. Беше като тиктакане на малък часовник. Но това не беше пулсът й. Надуших афтършейва на Ричард като облак, през който току-що бях преминала. Когато белезите на Ричард се активизираха, обикновено го разбирах по миризмата. Нямах представа какво ги е задействало. Може би силата на другите ликантропи, може би близостта на пълнолунието. Кой знае? Във всеки случай нещо ме беше отворило за него. И през мен протичаше не само сладката миризма на тялото му.
— Какъв е този звук? — попитах.
— Опиши го — каза Мериан.
— Като тиктакане, тих, почти механичен.
— Имам изкуствена сърдечна клапа.
— Не може да е от нея.
— Защо не? Когато се наведа пред огледалото, за да си сложа очна линия, я чувам през отворената си уста, а звукът се отразява от огледалото.
— Не е възможно да я чувам.
— Но я чуваш.
Поклатих глава. Губех усещането си за нея. Тя се отдръпваше от мен, издигаше бариери. С право, щом за момент бях усетила несигурното туптене на сърцето й. Звукът не ме беше изпълнил със съжаление към нея, нито със съчувствие. Той ме беше възбудил. Беше дръпнал някаква струна дълбоко в тялото ми. Усещането беше почти сексуално. Тя щеше да е бавна, щеше да е лесна за убиване. Погледнах тази висока самоуверена жена и за част от секундата я видях като храна.
По дяволите.
25
Последвахме Мериан и нейния телохранител Роланд през тъмната гора. Ако бях с ужасната й рокля, щях да я закачам за всяко клонче и за всеки храст. Мериан се носеше през гората така, сякаш дърветата й правеха път и роклята й минаваше безпрепятствено край тях. Роланд крачеше до нея и се плъзгаше през дъбравата като вода по добре огладен улей. Джамил, Натаниел и Зейн се придвижваха със същата грациозност. Само ние, останалите, се затруднявахме.
Моето оправдание беше, че съм човек. Не знам какво оправдание имаха Джейсън и Чери. Опитах се да стъпя върху един дънер и не улучих. Проснах се на него по корем, ожули ме грапавата кора. Яхнах го като кон, но не успях да прехвърля крак от другата му страна. Чери се спъна в нещо, скрито в листата, и падна. Видях как се изправя, но се спъва отново в проклетото нещо. Този път остана на колене, увесила глава.
Джейсън се препъна в плетеницата от сухи корени в края на дънера, върху който седях. Той падна по лице и изруга. Когато се изправи, видях, че на гърдите му има дълбока кървава драскотина, която изглеждаше черна на лунната светлина. Драскотината ме подсети за нещата, които му беше причинила Рейна. Тя беше разкъсала гърдите му, но по тях не бяха останали белези.
Затворих очи и се наведох над дънера. Ръцете ме боляха. Надигнах се бавно и ги погледнах. Бях ги издрала до кръв. Чудесно.
Джейсън се облегна на падналото дърво, като внимаваше да не се допре до мен. Мисля, че и двамата се страхувахме от ново докосване. Не искахме случката да се повтори.
— Какво ни става? — попита той.
Поклатих глава:
— Не знам.
Мериан внезапно се озова до нас. Не я бях чула да се приближава. Да не би да губех представа за времето? Толкова ли се бях отнесла?
— Прогони мунина, преди да е готов да те напусне.
— Е, и? — попитах аз.
— Това отнема енергия — каза тя.
— Добре, това обяснява защо се препъвам непрекъснато. Ами те? Те защо се чувстват като парцали?
Тя се усмихна едва-едва.
— Ти не си единствената, която се противопостави на мунина, Анита. Ти беше тази, която го призова, и ако не искаше да се бориш, те двамата щяха да са безпомощни срещу него. Но те се бориха заедно с теб. Бориха се със спомените. Това си има цена.
— Като те слушам, сякаш ми говориш от личен опит — отбелязах аз.
— И аз мога да призовавам мунините. Хаотичните видения се получават, когато те преследва мунин, който не искаш да те обсеби.
— Откъде знаеш, че бяха хаотични?
— Зърнах едно-две от нещата, които видяхте. Стана случайно — отговори тя.
— Тогава защо не се чувстваш зле?
— Аз не се съпротивлявах. Ако позволиш на мунина да те обсеби, всичко приключва много по-бързо и сравнително безболезнено.