И все пак, има нещо съмнително в него. Нещо, което е извън ритъма. По принцип съзнанието на хората е пълен хаос, поток от думи, вихрушка от образи, какафония от едновременни звуци като в супермодерен джаз оркестър. А съзнанието на Роман е подредено, организирано и преминава бавно от мисъл в мисъл. Звучи някак изкуствено, неестествено, като редактиран текст.
— От вида ти си вадя заключение, че ти е било приятно, колкото и на мен. Размисли ли за срещата?
Леденият му дъх пари бузата ми, устните му са толкова близо до моите, че се разтрепервам при мисълта, че може да му хрумне да ме целуне. Вдигам ръце да го отблъсна, но Деймън застава между нас и казва:
— Хей, братле, какво правиш? Не си губи времето с тази смотанячка.
Не си губи времето с тази смотанячка, не си губи времето с тази смотанячка, не си губи времето с тази смотанячка, не си губи…
— Евър? Пораснала ли си?
Отърсвам се от натрапчивата фраза и поглеждам към Сабин, която ми подава почистена купа, готова за миялната машина. И трябва да примигам няколко пъти, за да осъзная, че трябва да я взема и да я сложа там.
— Извинявай, какво каза? — питам, поемам мокрия порцелан и го поставям в едно от отделенията на миялната, неспособна да мисля за друго, освен за Деймън и да повтарям отново и отново обидните думи, сякаш нарочно измъчвам съзнанието си…
— Изглежда, си пораснала. Разбира се, сигурна съм. Не си ли с дънките, които ти купих съвсем наскоро?
Поглеждам надолу и се стряскам, когато виждам, че ръбовете им са няколко сантиметра над глезените. Изплашвам се, защото си спомням ясно, че тази сутрин ми се влачеха по земята.
— Ами… не знам — излъгвам, макар и двете да знаем, че са точно същите.
Тя поклаща невярващо глава.
— Бях сигурна, че ще са ти точно. — Но веднага свива рамене. — Но ти си само на шестнайсет, мисля, че е нормално.
Само на шестнайсет, но съвсем близко до седемнайсетте, си мисля. Мечтая за деня, когато ще навърша осемнайсет, ще завърша училище и ще се отделя от нея, за да остана сама с моите странни и мрачни тайни, а тя ще може да се върне към стария си живот. Нямам представа как ще й се отплащам за всичко, което прави за мен. Сега трябва да прибавя към сметката и дънките.
— Аз спрях да раста към петнайсет, но явно ти ще си много по-висока от мен — усмихва се тя и ми връчва няколко лъжици.
Усмихвам се вяло и се питам докога ли ще раста. Надявам се да не се превърна в някаква си гигантска откачалка, достойна за рубриката „Невероятно, но факт“. Да пораснеш четири сантиметра за един ден не е нормално, не и ако това продължи.
Сега, когато тя го спомена, аз също забелязвам аномалията. Ноктите ми са започнали да растат толкова бързо, че трябва да ги режа буквално всеки ден, а бретонът ми е стигнал до брадичката, въпреки че съм го оформила преди седмица. Синьото на очите ми е станало по-ярко синьо, а леко кривите ми горни зъби са се изправили сами. И въпреки че не се грижа за лицето си, нито го почиствам редовно, кожата ми е гладка и мека, без разширени пори и пъпки.
А днес пораснах с четири сантиметра, докато закусвах!?
Това може да се дължи само на онзи сироп за безсмъртие. Когато станах безсмъртна, не промених нищо в ежедневието си (добре, де, усвоих различни психически номера), освен че започнах да го пия. Сякаш заедно със силата, пораснаха и всичките ми органи, включително и крайниците.
И докато част от мен се забавлява с това и иска да разбере какво още ще се случи, другата част не може да не се плаши, като гледа как тялото ми се подготвя да прекара останалата част от вечността в пълна самота.
— Сигурно е от сиропа, който непрекъснато надигаш — смее се Сабин. — Трябва един ден и аз да го опитам. Нямам нищо против да мина метър и шейсет без помощта на високи токчета.
— Не — отронва се от устата ми, преди да го спра, защото знам, че отказът ми ще възбуди още повече любопитството й.
Тя ме поглежда със събрани вежди. От гъбата за миене в ръката й капе гъста бяла пяна.
— Защото съм сигурна, че няма да ти хареса. Вероятно ще ти се стори отвратителен. Сериозно, има доста странен вкус — кимам за по-голяма убедителност и слагам веселата маска, за да скрия тревогата от намерението й.
— Как да разбера, преди да съм го опитала? — отвръща тя и ме гледа изпитателно. — Всъщност, откъде го купуваш? Не си спомням да съм го виждала по магазините. А и на твоите шишета няма етикет. Как се нарича?