Освен това не бива да го убивам прекалено рано, защото ще отнесе със себе си тайната за Деймън и аз няма да разбера какво е направил с него и с останалите в училище. Не мога да поема този риск. И накрая — аз не съм изпечен убиец. Единствения път, когато го направих, беше при битката ми с Дрина, но тогава бях изправена пред избора или да се бия, или да умра. И когато разбрах какво съм направила, си пожелах никога да не ми се налага отново. Въпреки че тя е отнемала живота ми много пъти през вековете, въпреки признанието й, че е причината за смъртта на семейството ми, заедно с кучето, аз продължавам да чувствам вина. Това, че станах причина за смъртта й, ме кара да се чувствам ужасно.
Въпреки разкритията ми за Роман аз все още съм в задънена улица, затова решавам да започна всичко отначало. Обръщам надясно и тръгвам по Крайбрежната към дома на Деймън. Искам да използвам следващите няколко часа, докато всички са в училище, за да вляза в къщата и да огледам всичко още веднъж.
Спирам пред портала, махам с ръка на Шийла и продължавам напред, очаквайки бариерата да се вдигне, докато стигна до нея, но се налага да натисна панически спирачка, за да избегна удара, защото тя остава на мястото си.
— Моля! Моля! — крещи Шийла и се спуска към колата ми, сякаш съм нарушител, сякаш никога не ме е виждала. Въпреки че до миналата седмица идвах тук почти всеки ден.
— Здрасти, Шийла — пускам в ход най-милата, убедителна и дружелюбна усмивка. — Трябва да отида у Деймън, така че ако обичаш…
Тя стиска устни в тънка злобна линия.
— Ще трябва да те помоля да се върнеш.
— Какво? Но защо?
— Защото си извън списъка — казва тя и слага ръце на хълбоците. Лицето й не показва и капчица съчувствие въпреки всичките помахвания и усмивки, които отнесе през изминалите месеци.
Притискам устни една към друга и асимилирам чутото.
Аз съм извън списъка. Извън постоянния списък. Отхвърлена, отстранена или както там се казва, когато ти отказват достъп до отбраното общество за неопределено време.
Това е ужасно, но да го чуя от устата не на Деймън, а на Голямата Шийла, е още по-гадно.
Свеждам поглед, преглъщам тежко и решавам да опитам.
— Добре, явно вече си информирана, че ние с Деймън скъсахме. Но трябва да отскоча дотам и да си взема някои неща. — Отварям чантата си и предлагам съдържанието й на нейния поглед. — Както виждаш, ключът му все още е у мен.
Изваждам го и го вдигам към очите й, за да го види добре. Жълтият метал отразява ярките лъчи на обедното слънце, аз се заглеждам в златистото сияние и се отнасям дотолкова, че не успявам да предвидя хода й. Тя се пресяга, грабва ключа от ръцете ми и го пъха дълбоко в джоба си. Формата му се откроява ясно върху изпънатия върху огромните й гърди плат.
— А сега те моля най-любезно да освободиш пътя. — Не ми дава време дори да натисна газта, а веднага добавя: — Бързо обръщай! Не ме карай да те моля втори път.
Двайсет и девета глава
Отивам в Съмърленд, но този път прескачам обичайното приземяване върху зелената поляна и кацвам в средата на онази улица, мястото, което сега е най-важно за мен и за бъдещето ни с Деймън. Ставам, изтупвам дънките и установявам с изненада, че всички около мен продължават с обичайните си занимания, сякаш да падне някой по този начин е съвсем нормално и се случва всеки ден. Но може би в това измерение е точно така.
Минавам покрай караоке баровете и фризьорските салони и продължавам по показания ми от Роми и Райни път. Знам, че мога просто да пожелая да отида там, но ми се иска сама да открия точното му местоположение. Свивам по празната алея, излизам на булеварда, изтичвам по големите мраморни стъпала, заставам пред масивната врата и тя моментално се отваря пред мен.
Влизам в големия мраморен коридор и отчитам, че този път е много по-населен с хора. Преповтарям въпросите наум и се чудя да търся ли „Хрониките на Акаша“, или да питам направо оттук. Освен това не знам дали са позволени въпроси от рода на: Кой е Роман и какво е направил с Деймън! и Как мога да го спра и да спася живота на приятеля си?
Решавам, че е по-добре да съкратя нещата и да оформя едно-единствено изречение. Затварям очи и се замислям. В общи линии това, което ми трябва да знам, е: Как мога да направя нещата да са си както преди?