— Виж, може би ще е по-добре да минем отзад и да пробваме оттам. Аз винаги правя така — казвам засрамена от неуспеха си.
Но Ава не ми обръща внимание. Взема чантата ми и тръгва към входната врата. Дърпам се, обяснявам, че няма да стане, че тя е заключена и няма как да влезем, но тя продължава напред и ме уверява, че ще я отключим.
— Не е толкова лесно, колкото си мислиш — продължавам аз. — Пробвала съм и не става.
В същия момент съглеждам втората врата, материализирана от мен последния път, когато бях тук. Все още си стои подпряна на стената до първата. Деймън очевидно е прекалено зает със Стейша и не е имал време да се отърве от нея.
Мисълта ме натъжава и аз бързам да я прогоня от главата си. Усещам се празна, жалка и отчаяна повече отколкото ми се ще да призная.
— Само че този път имаш помощ — усмихва се Ава. — Мисля, че вече сме доказали колко добре работим в екип.
Погледът й е изпълнен с такава увереност и оптимизъм, че аз се предавам. Затварям очи, подавам й ръка и двете едновременно си представяме, че вратата пред нас се отваря. Чуваме ключалката да превърта, крилото се отваря и ни кани да влезем.
— Първо ти — казва Ава, поглежда часовника си и мръщи чело. — Според теб колко точно ще се бавим тук?
Поглеждам китката си и виждам гривната с кристалната подкова, която ми подари Деймън на хиподрума. Сърцето ме заболява всеки път, когато я погледна. Но не я свалям. Просто не мога. Това е единственото, което ми е останало от онова прекрасно време.
— Хей? Добре ли си? — пита загрижено тя.
Преглъщам и кимам.
— Би трябвало всичко да мине гладко. Но трябва да те предупредя, че Деймън има лошия навик да бяга от училище и да се прибира по-рано.
— Тогава да не губим време — усмихва се Ава, влиза в коридора и оглежда любопитно.
Очите й се местят от огромния полилей към парапетите от ковано желязо на стълбището за втория етаж.
— И всичко това принадлежи на едно седемнайсетгодишно хлапе? — поглежда ме изумено тя.
Не си правя труда да я опровергавам, че е точно така. Бързам към кухнята. Имам много по-важна работа от това да цъкам с език и да се чудя как едно „седемнайсетгодишно хлапе“ може да си позволи този лукс, без да е нито поп звезда, нито водещ на телевизионно шоу.
— Чакай малко — хваща ме за рамото тя. — Какво има горе?
— Нищо — отвръщам и веднага разбирам, че съм прецакала работата. Казвам го толкова бързо, че никой не би ми повярвал. Защото не искам Ава да души наоколо и да рови из нещата в „специалната“ му стая.
— Хайде, де! — ухилва ми се тя като тийнейджър, чиито родители са заминали за уикенда. — Кога свършват часовете ви? В три без десет, нали?
Кимам. Съвсем леко, но това й е достатъчно.
— И после му трябват… колко? Десет минути, за да се прибере?
— По скоро две. Грешка, трийсет секунди. Нямаш представа колко бързо кара.
Тя отново поглежда часовника, после мен. В ъгълчетата на устните й заиграва палава усмивка.
— Въпреки това имаме достатъчно време да поогледаме, да вземем шишетата със сиропа и да се изнижем оттук навреме.
Онзи глас в главата ми крещи: Кажи не! Кажи не! Просто! Кажи! Не!
Но нейният глас е по-силен.
— Хайде, Евър! Не ми се случва често да вляза в подобна къща. А и замисляла ли си се, че може да открием нещо полезно?
Стискам устни и кимам бавно, сякаш кимането боли. Тръгвам неохотно след нея, а тя препуска напред като ученичка към стаята на гаджето си, въпреки че е по-възрастна от мен поне с десет години.
Тя влиза в първата стая от редицата — неговата спалня. Влизам след нея. Не мога да преценя дали съм повече изненадана, или облекчена, защото я намирам, както съм я оставила.
Само че по-разхвърляна.
Защо е по-разхвърляна?
Забранявам си да мисля каква е причината за това, важното е, че нито чаршафите, нито мебелите, нито картините по стените са сменяни. Всичко е както преди две седмици, когато му помогнах да я обзаведе, защото отказах да остана и минута повече в неговия мавзолей, където спеше дотогава. Онези, наблъскани във всяко ъгълче, стари спомени ме потискаха, потискат ме и сега, нищо че както се развиват нещата, аз май също съм част от тях.