Дори и след подмяната на мебелите аз предпочитах да се виждаме у нас. Предполагам, защото у дома се чувствах… как да кажа — в безопасност? Заплахата, че Сабин може да се прибере всеки момент, ме предпазваше да направя нещо, за което не бях още готова. След всичко случило се това ми изглежда малко нелепо.
— Ау! Погледни банята! — Ава пляска с ръце и оглежда мозайката по пода и стените, душ-кабините за двайсетина човека. — Признавам, че с удоволствие бих живяла тук.
Тя сяда на ръба на джакузито и прокарва пръсти по мраморната вана.
— Винаги съм искала такова нещо. Ползвала ли си го? — вдига поглед към мен и вижда внезапно плъзналата по лицето ми червенина.
Боже мой, трябва ли да наднича из интимните подробности от живота ми само защото съм споделила с нея няколко тайни и съм й позволила да дойде с мен?
— Имам джакузи вкъщи — казвам накрая с надеждата това да задоволи любопитството й и най-после да излезем от тази стая. Трябва да отида в кухнята и да заменя еликсира на Деймън с моя. Но ако я оставя тук сама, след това може никога да не я придумам да си тръгнем.
Почуквам по циферблата на часовника си. Надявам се това да й напомни коя от двете ни се разпорежда тук.
— Добре, добре — измърморва тя, но въпреки това ми се налага почти да я влача до коридора.
Но две врати по-далеч тя отново се запъва и се лепва за една дръжка.
— Само да видя какво има тук!
И преди да успея да я спра, влиза в онази стая — светинята на Деймън. Неговият храм. Неговият мавзолей.
Само че сега всичко се е променило.
Всяка следа от личния му живот е заличена. Няма Пикасо, няма Ван Гог, нито кадифеното канапе.
Всичко е заменено от голяма маса с покривка от червено кадифе, добре зареден бар от черен мрамор и дълга редица от столове с облегалки пред огромен плосък телевизор, който заема почти цялата стена. Нямам представа какво е станало с онези безценни антики. Те винаги са ми лазели по нервите, но сега, когато виждам, че са заменени с тези скъпи лъскави неща, мисля за тях като за изгубени символи на едно по-добро време.
Тъгувам за стария Деймън, тъгувам за моя интелигентен, красив рицар, останал сякаш завинаги свързан с духа на ренесансовото си минало.
Новият лъскав и модерен Деймън ми е чужд. Оглеждам отново стаята и се питам със страх дали не е прекалено късно, дали все още мога да го спася.
— Какво става? — поглежда ме разтревожено Ава. — Защо пребледня?
Хващам я за ръката и я издърпвам навън.
— Трябва да побързаме, преди да е станало късно.
Трийсет и трета глава
Тичам надолу, влизам в кухнята и се провиквам:
— Вземи чантата до вратата и ми я донеси.
Хвърлям се към хладилника, бързам да изпразня съдържанието му и да подменя бутилките му с моите, преди Деймън да се прибере и да ни залови на местопрестъплението.
Но когато отварям огромния „Съб-Зебо“ хладилник, не виждам нищо от онова, което очаквах. Както стана и в стаята горе. Всички рафтове са пълни с храна.
Планини от храна, сякаш наистина планира грандиозно парти. Такова, дето ще продължи три дни.
Виждам цял бут говеждо, килограми с пържоли и сирене, половин пиле, две големи пици, кетчуп, майонеза и разни полуфабрикати. На най-долния рафт са подредени няколко стека с бира.
Всичко щеше да изглежда съвсем нормално, но Деймън не е нормален. Той не е ял от шестстотин години.
И не пие бира.
Еликсир, вода, понякога чаша шампанско — да. Но „Хайнекен“ и „Корона“ — никога.
— Какво има тук? — слага Ава чантата на пода и наднича през рамото ми, любопитна да разбере каква работа може да имам тук. Отваря фризера и го открива пълен догоре с водка, замразена пица и няколко бутилки „Бен&Джери“. — Добре, де, скоро е посещавал супермаркета. Има ли причина за тревога? Да не би двамата с него да не пазарувате, а да материализирате храната, когато огладнеете?
Поклащам глава. Не мога да й призная, че изобщо не огладняваме. Не е необходимо да знае цялата история (Между другото, споменах ли й, че с Деймън сме безсмъртни?) само защото е разбрала, че имаме странни психически способности и можем да материализираме разни неща тук и в Съмърленд.
Тя знае само това, което съм й казала — че имам силни подозрения, че Деймън е отровен. И тази отрова унищожава всичките му психически способности, интелекта му, неговите знания и умения, както и паметта му, което си е самата истина. Виждам с очите си как всичко това изчезва и той постепенно се превръща в смъртен.