На всичкото отгоре, точно в разгара на тази семейна трагедия, на мое име пристигна препоръчано писмо от Италия — страна, която никога не бях виждал. То съдържаше покана за едно пътуване до Флоренция с напълно платени разходи и пътни разноски за сам човек. Трябваше да свидетелствам по някакво дело за две картини — едната на Джото, другата на Мазачо — които американски войници отнели от немски генерал в Париж. После били предадени на моя взвод експерти по изкуството, който трябвало да ги опише в съответния каталог, а след това да ги изпрати на склад в Льо Хавр. Генералът очевидно ги задигнал от частен дом по време на отстъплението си на север.
Опаковането на картините в Льо Хавр било поверено на някакви италиански военнопленници, които се занимавали с подобна дейност и в цивилния живот. Един от тях очевидно е открил начин да изпрати двете платна на жена си в Рим, където, след края на войната, грижливо ги криел и ги показвал само на тесен кръг приятели. Законните собственици завели дело да си ги върнат обратно.
И тъй, аз заминах и дадох показания. Името ми се появи във вестниците във връзка с изясняването на начина, по който тези картини бяха пътували от Париж до Льо Хавр.
Между другото имам една тайна, която не съм споделял с никого досега: „Станеш ли веднъж илюстратор, цял живот ще си бъдеш такъв“! По тази причина постоянно ми се явяваха какви ли не истории, докато създавах оригиналните си композиции от разноцветни лепенки на фона на огромни и безлични полета от „Сатийн Дура-лукс“. Може би затова идеята се появи в главата ми съвсем неочаквано, подобно на натрапчив рефрен от радиореклама. И си остана завинаги там. Представих си, че всяка лентичка скоч е душата на някакъв човек или по-низше създание.
В мига, в който посягах към поредната лепенка, у мен се пробуждаше безсмъртния дух на илюстратора и казваше например това:
— Оранжевата лепенка е душата на заблудил се арктически изследовател, а бялата — на разгневена полярна мечка.
Тези тайни видения влияеха и продължават да влияят върху начина, по който гледам на действителността. Ако видя двама души да си приказват на ъгъла, аз виждам не само техните фигури и облеклото им, а и тясната отвесна лепенка вътре в тях. Всъщност това не е толкова цветна лепенка, колкото нещо като неонова тръба с ниско напрежение.
В последния ден от престоя си във Флоренция се прибрах в хотела около обяд. Там ме очакваше бележка, въпреки че в Италия не познавах жива душа. Беше написана на скъпа хартия, с благороднически герб отгоре. И гласеше следното:
На света едва ли има чак толкова хора с името Рабо Карабекян. Дори да не си истинския, пак ела! Луда съм по арменците. Но кой не е? Ще ти позволя да търкаш подметки в килимите ми и да правиш искри. Звучи забавно, нали? Долу модерното изкуство! Облечи си нещо зелено! Подписана беше:
Графиня Мерили Портомаджоре (дъщерята на миньора) Еха!
27
Веднага й позвъних от хотела. Тя ме попита бих ли приел поканата й за чай след един час! Как да не бих, отвърнах! Сърцето ми блъскаше като лудо!
Тя се оказа на някакви си четири пресечки от хотела. Живееше в палацо, построено от Леон Батиста Алберти през XV век специално за Иноченцо Де Медичи, известен в историята с прозвището „Невидимият“. Беше огромна сграда във формата на кръст, чиито четири крила се събираха под купола на кръгла ротонда с диаметър дванайсет метра, поддържан от осемнайсет коринтски колони, високи четири метра и половина. Над капителите имаше трийсет и шест наредени в кръг прозорци с оцветени стъкла, а над тях се извисяваше свода на купола, изографисан от четката на Паоло Учело и представляващ Всемогъщия Бог, Исус и Дева Мария, надничащи иззад пухести облачета в компанията на няколко ангела. Етажът с терасата беше дело на неизвестен венециански майстор и беше изцяло покрит със стенописи, изобразяващи селяни, заети с обичайната си дейност — оран, жътва, печене на хляб, правене на вино и прочие.
Но несравнимият Рабо Карабекян не е тук, за да ви демонстрира познанията си в областта на изкуството, чисто арменската си дарба да запаметява и най-дребните детайли, или пък свободното ползване на метричната система. Информацията по-горе идва изцяло от една току-що излязла от печат книга на издателство „Алфред А. Кнопф & Инк.“, която носи заглавието „Частни съкровища на изкуството в Тоскана“ и е дело на политически емигрант от Южна Корея, който се казва Ким Бум Сук. В предговора се посочва, че това е темата, с която Ким Бум Сук е защитил докторат по история на архитектурата в Масачузетския технологически институт. Авторът успял да проучи и заснеме редица великолепни частни дворци във Флоренция и околностите й, пръв сред всички изследователи показвал на света техните безценни съкровища, до този момент останали извън каквито и да било каталози. Сред тези доскоро недостъпни дворци беше и палацото на Иноченцо Де Медичи „Невидимият“, в който лично проникнах преди трийсет и седем години.