Статична епилепсия ли? Достоевски? Нали доктор Мейърс й говореше за Стендал? Какъв беше този научен жаргон?
Дженифър паркира тойотата си на няколко крачки от решетъчната врата пред дома си. Обичаше много това място. Като малка родителите й я водеха тук да си играе на плажа и да прекарва лятото с братовчедите си. Затуй, когато напусна Вашингтон с намерението никога повече да не се връща там, го превърна в свой дом. Беше дървена постройка — от онези, дето скърцат, като вървиш, и в нея още можеше да долови миризмата на боровинковия сладкиш, който майка й правеше всяко лято.
Преди да влезе, огледа тъжно белосаната фасада. Къщата беше като сандък, пълен със спомени. Склад, в който трупаше вехтории, сувенири от пътуванията си и снимки. Всичко бе тук. Дори това, за което се сети току-що. Дженифър се усмихна. Как не й беше дошло наум по-рано? В един бележник със сини корици бе записала подробно разговора с италианския лекар, който й „разтълкува“ диагнозата от Форт Мийд. Спомни си, че го беше направила, за да може да прегледа на спокойствие мнението му и да се увери, че разбира заключенията му. И това съкровище беше точно тук, в чудната й къщичка на брега.
Когато го откри и разлисти, сякаш чу отново дрезгавия глас на доктор Буонвизо. Беше приятен. Споменът за забавния му италиански акцент я накара да се пренесе отново там, на неофициалния разговор, който проведоха в кафенето на Оспедале Дженерале ди Дзона Кристо Ре. Беше преди малко повече от година.
— Болестта, за която ме питате, се среща много рядко, госпожице — каза й той.
— Предполагам, докторе. — Сякаш се виждаше и сега, горяща от нетърпение. — Но можете да ми кажете нещо, нали?
— Добре… Пациентът, страдащ от епилепсията на Достоевски, често има много живи сънища или видения. Те започват с ослепителна светлина, предхождаща внезапния спад на вниманието му към всичко, което го заобикаля. След това тялото обикновено остава неподвижно, вцепенено като дърво, и накрая потъва в много реални халюцинации, които преминават в някакво състояние на блаженство. По-късно настъпва пълно физическо изтощение.
— Познавам симптомите… Но може ли да се лекува?
— Всъщност не знаем как. Имайте предвид, че в целия свят са известни само дванайсетина документирани случая.
— Толкова малко?
Дженифър си пое дъх, а бележките й я връщаха към спомените за този разговор.
— Вече ви казах, че това е много рядка болест, госпожице. Ако се обърнем към историческите архиви, някои специалисти смятат, че са открили същите симптоми у личности като свети Павел (нали помните светлината, която му се явила по пътя за Дамаск?), Мохамед или Жана д’Арк…
— А у Достоевски?
— И у него, разбира се. Всъщност болестта се казва така, защото в романа си Идиот той описва симптомите с невероятна точност. Описал ги е у един от героите си, княз Мишкин. Там са обяснени всички отличителни белези на тази епилепсия…
— С две думи, докторе, значи не знаете какво лечение да приложите, ако имате пациент с такива симптоми — прекъсна го тя.
— Честно казано, да.
— А знаете ли дали е наследствена болест?
— Точно така! Без съмнение е такава, госпожице. Въпреки че не бих я нарекъл болест. В миналото е била смятана едва ли не за Божи дар. Дори се е говорело, че света Тереза де Хесус е страдала от нея и точно това състояние й е отворило пътя към екстазното общуване с Бога.
— Разбирам, докторе… Благодаря.
— Prego.
Сега си спомняше много добре какво си бе помислила за този лекар: че европейците често се увличат по историческите легенди, по разказите за мистици и светци, и рядко се съсредоточават в практическите неща.
Дали бе наследила тази болест? И в такъв случай — от кого? Майка й никога не беше страдала от нея. Нито пък баща й, сух и строг до деня на смъртта си.
Потънала в мисли над семейните албуми, Дженифър прекара доста време, спомняйки си последните години. Не искаше да си ляга. Проблемите й по завършването на Университета в Джорджтаун, включването й в проекта Старгейт под протекцията на престижния Станфорд Рисърч Инститют (SRI) и дори срещата й с онзи полковник Стъбълбайн, който я убеди да се яви като доброволка за експериментите по телепатия, отвели я в тъмните коридори на Департамента по отбраната — всичко това я държеше будна и нащрек.
Тези картини като че бяха съвсем живи.