Спомни си също така, сякаш бе вчера, за онзи изключителен човек, онзи „медиум“ на име Инго Суон, който я убеди да приеме тази работа. Никой не можеше да опише като Суон някое далечно място, като се концентрира само над предварително зададените му координати. Никога не бе виждала човек, който да влияе като него на светофарите по улицата и да променя светлините им по свое желание, и дори да разсейва струпаните облаци само с един поглед, когато си поиска. Този „атлетичен ум“ твърдеше, че заслугата не е негова, че е наследил способностите си от една прабаба, „лечителка“ от племето сиукси, която му ги предала от отвъдното.
„Ами ако и на мен…?“
На лицето й се появи усмивка. Срещата й със Суон и тези снимки я караха да се чувства отново млада. В ушите й звучаха отново разгорещените спорове между различните екипи за „далечно виждане“ в INSCOM. Тогава всички те, без изключение, бяха убедени, че психическото поведение се определя от генетични дадености. И твърдяха, че в семейства на хора, предразположени към „астрални пътувания“, знаменателни сънища или телепатия, „медиумът“ се отличава винаги с нестабилното си невротично или истерично поведение. Паранормалното беше някакво „зло“, което се предаваше от поколение на поколение.
„И аз съм такава, да“.
Дженифър затвори тутакси албума. Трябваше да позвъни във Финикс. Имаше някакво предчувствие… Една от онези странни „инжектирани“ идеи, за които Суон й говореше толкова често. Беше вече десет часът вечерта; в Аризона бяха с един час напред, но за нея нямаше значение. Изобщо.
— Мамо?
От другата страна на линията й отговори един равнодушен глас.
— Виж ти! Радвам се, че най-сетне се обаждаш нощем — похвали я. — Най-после разбра, че нощната тарифа е много по-евтина, нали?…
— Да, да. Знам, мамо. Всъщност искам да те питам нещо за семейството.
— Пак ли?
— Не се притеснявай — въздъхна тя. — Няма нищо общо с татко.
— И по-добре.
— Да знаеш дали някой в семейството е страдал от епилепсия?
— Но какви са тия въпроси, Дженифър! Епилепсия ли? Добре ли си, скъпа?
— Отговори ми с да или не. За миг настъпи мълчание.
— Е…, когато бях малка, майка ми се тревожеше за пристъпите, от които страдаше баба. Но тя умря, преди да навърша десет години, и не съм сигурна за какви точно пристъпи говореха.
— Баба ти ли? Моята прабаба?
— Да. Уф! Беше толкова отдавна! Жалко, че не я познаваш, била е жена с характер. Като теб. Предците й живеели край Рио Гранде, в Ню Мексико, макар че по-късно, по времето на златната треска, решили да емигрират на юг и се установили отвъд границата. Близо до Гуадалупе.
— Това вече го знам. Но защо не си ми говорила никога за прабаба ми? Вярно ли е, че се е казвала Анкти, като теб?
Тонът на Дженифър прозвуча като упрек.
— И като баба ти, да. Но това са много стари истории, не са интересни — извини се тя. — Вие, младите, се интересувате от по-важни неща от старите семейни истории.
— Истории ли? Какви истории?
— Ами… Баба ти Анкти все ги разправяше.
— Какви истории? — настоя тя.
— Не ме бива за тия работи, скъпа. Освен това бяха невероятни истории. За духове закрилници, за боговете качинас и тям подобни… Щеше да се уплашиш!
— Ужасна си, мамо. Помня приказките на баба. За индианеца Хуан Диего. За Девата. За цветята в пончото.
— Да. Аз също.
— А не знаеш ли от кое племе е била прабаба ми?
— Това не знам. Съжалявам. Знам, че била нещо като магьосница и че семейството емигрирало, защото имали много проблеми в енорията. Но не вярвам да е говорила много за това с внуците си.
— Да ти говори нещо името Куелосе? Или Гран Кивира?
— Не — поколеба се тя.
Чу се дълбока въздишка, преди гласът от другата страна да продължи:
— Защо питаш толкова за баба Анкти сега, дъще?
— Просто така, мамо.
— Добре… Трябва да знаеш — засмя се тя, — че когато ти се роди, първото, което тя каза, беше, че си приличала много на „магьосницата“.
— На прабаба ми ли?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, дъще! Какво става? Да не искаш да кажеш, че пак имаш от ония сънища, а? Вече преживяхме това! — В гласа й прозвуча тревога. — И беше ужасно.
— Спокойно, мамо. Няма нищо такова. Добре съм. Като се видим, ще ти разкажа всичко.
— Обещаваш ли?
— Обещавам, мамо.
Дженифър остави слушалката със странно чувство. Току-що бе открила, без да иска, че между нея и удивителния Инго Суон има много повече общи неща, отколкото си беше представяла И двамата имаха индианско потекло… и баба магьосница! Но дали това обясняваше странните й сънища? И диагнозата й за „епилепсия на Достоевски“?
Какво ли би казала за това доктор Мейърс?