ГЛАВА 21
— Татко! Кажете нещо! Чувате ли ме?
Разтърсван от Сакмо, Гран Валпи постепенно се свести.
Беше зашеметен. Скованите му мускули отказваха да му се подчиняват. Изобщо не разбра колко време бе минало, откак дамата го остави сам край Каньона на змията. Но щом чу сина си, който го викаше с тревожен глас, си спомни всичко, което се бе случило. „Обредът за призоваване на духове успя“ — рече си, усмихвайки се.
Постепенно, с голямо усилие, старецът раздвижи отново ръцете и краката си. Щом се надигна, най-сетне зърна кръглото лице на сина си.
— Сакмо… Видя ли я?
Старецът сграбчи момъка за раменете, мъчейки се да скрие вълнението си.
— Да. Още веднъж, татко.
— Беше жена, нали? — настоя той трескаво.
— Синята дама… Беше тук всяка нощ, откакто племето на Мъглата се затвори в кивата. Всички пазачи я видяхме да броди.
Гран Валпи потръпна.
— И говори ли с теб?
— Повика ме и аз отидох, татко. Вече не се страхувам от нея. Дамата обеща, че ще се върне и ще ни научи на нова вяра.
— Да — въздъхна той. — Знам. Остави ми това.
Сакмо пое в длани това, което дамата бе подхвърлила на баща му. То не го изненада. Беше дървен кръст, завързан грубо, който не му говореше нищо.
— Какво става, татко?
Старият воин сбра последните си сили, за да стъпи на крака. Когато го направи, хвана сина си за ръката и гледайки го в очите, го принуди да сведе поглед към петното с формата на роза върху предмишницата си. Момъкът го имаше, откакто се помнеше.
— Виждаш ли този знак?
Сакмо кимна.
— Аз имах същия, на същото място, по рождение Но сега синко, той изчезна.
— Какво искате да кажете?
Гран Валпи нави ръкава си, за да покаже лявата си ръка Там нямаше нищо. Нямаше петно. Сякаш никога не бе носил белега с розата, блестяща върху кожата на сина му.
— Много е просто, Сакмо: дамата каза, че скоро ще заемеш моето място в племето. Моята мисия е към края си.
— Но вие не можете да ни изоставите! Не сега, татко!
Гран Валпи не трепна.
— Каза също — продължи той, — че утре на разсъмване ти и група воини хумани трябва да излезете на всяка цена да посрещнете вестителите на новия Бог.
— Вестителите на…?
Гран Валпи го накара да млъкне.
— Ще тръгнеш на юг, ще вървиш денем и нощем, ако трябва и преди пълната луна да огрее пак тези прерии, ще ги срещнеш с почести. Които и да са те. Каквото и да рекат.
— А как ще ги позная? Аз не, не…
— Вземи този кръст. Той ще ти помогне.
— Но, татко…
— Няма „но“, сине. Нашият свят свърши вече. Още ли не си го разбрал?
ГЛАВА 22
Карлос изпълни точно указанията, дадени му през долапа на манастира. Зад него Хема, пристъпяйки по-колебливо, се питаше дали зад всичко това не се крие някакво чудо… Все пак той беше вярващ човек. Умерен, но все пак вярващ.
Скоро стигнаха до малко салонче, преградено с решетка, зад която се виждаше друго помещение навътре в манастира. Това скромно пространство бе украсено със старинни платна. На едно от тях бе изобразен потъмнелият образ на монахиня, държаща перо в дясната си ръка, а лявата бе положила върху разтворена книга. Вниманието им бе привлечено от картина на Пречистата, каквито Бартоломе Мурильо е рисувал с десетки през седемнайсети век, и от един странен килим, на който бе нарисувано появлението на Девата от Гуадалупе пред индианеца Хуан Диего в Мексико преди сто години. Но най-много ги впечатли едно съвременно платно с ярки цветове и наивистичен рисунък, изобразяващо монахиня, облечена в синьо и заобиколена от индианци и домашни животни.
— Мислиш ли, че…? — промълви Хема.
— А какво друго може да е?
— Прилича на съвсем нова картина — каза, сякаш оправдавайки се.
— Такава е!
Зад гърба им прозвуча женски глас. Идваше от другата страна на решетката, но след като тя се отвори, те видяха две монахини, облечени в бели одежди.
— Рисувана е от една сестра от Ню Мексико, която живя две години при нас — обясни едната от тях веднага.
Монахините се представиха като сестра Ана Мария и сестра Мария Маргарита. Те сякаш бяха дошли от друг свят и принадлежаха на друго време. Гледаха усмихнати нечаканите си гости, скрили ръце в ръкавите на широките си одежди.
— С какво можем да ви помогнем? — заговори едната от тях, след като покани журналистите да седнат.
— Искаме да научим повече за сестра Мария Хесус де Агреда.
— А! Препочтената!
Върху лицето на сестра Мария Маргарита грейна широка усмивка, но другата монахиня бе поела разговора в свои ръце още в началото.
Сестра Ана Мария правеше впечатление на сдържана и спокойна жена. Приличаше на търпелива майка, която наблюдава от някоя пейка в градината своите дечица. Благият й поглед и осанката й тутакси ги заплениха. За разлика от сестра Мария Маргарита, която се прояви веднага като нейна пълна противоположност. Дребничка, неспокойна, с шарещи очи и писклив глас, тя приличаше на немирно въодушевено момиченце.