— Да… — Карлос вдигна очи от бележника си с блеснал поглед. — Извинете, сестро, но нещо не съвпада. Когато се опитах да открия информация за вашата основателка, потърсих в разни база данни и каталози за стари книги, за да видя дали няма да открия някоя нейна творба, но наистина не намерих нищо… освен ако не съм допуснал някоя глупост или грешка.
Монахинята се усмихна.
— Имате голям късмет. Книгата, за която ви говоря, наскоро бе преиздадена, въпреки че сигурно повече ще ви заинтригува един от томовете на старото издание, в който се описва животът на нашата сестра, нали?
— Ако е възможно…
— Разбира се! — усмихна се отново монахинята. — Не се притеснявайте, ние ще намерим този том и ще ви го изпратим, където кажете.
Карлос благодари за това предложение и след като написа на отделен лист номера на пощенската си кутия, зададе внезапно един последен, наивен въпрос:
— Обяснете ми нещо друго, моля. Не помня да съм срещал името й в някой църковен календар. Кога е провъзгласена за светица сестра Мария Хесус?
Защо ли зададе този въпрос.
Очите на събеседничките му тутакси помръкнаха. Сякаш черните облаци над планините Камерос се спуснаха буреносно над долината и двете сведоха глава, скриха отново ръце в ръкавите си и изчакаха мълком една дълга секунда, преди да отговорят.
Накрая Мария Маргарита проговори.
— Вижте — прокашля се тя. — Майка Агреда пише в книгата си, че Девата е заченала без грях нашия Господ, и както сигурно знаете, навремето това е била много спорна тема. Било е дори еретична мисъл. Освен това нашата сестра се е намесвала в политиката на Филип IV, с когото често си е пишела и чийто духовен съветник е станала.
— И…? — запита Карлос, заинтригуван.
— Ами това не се харесало на Рим. Ватиканът отлага от три века провъзгласяването й за светица. Единственото, което сме постигнали, било, че няколко години след смъртта й папа Климент Х позволил закрито поклонение и й дал титлата Препочтена. Това става, чакайте да погледна — рече тя, прелиствайки брошурата, която държеше, — на 28 януари 1673 година. И оттогава — нищо. Никакво църковно признание.
— Това работа на Рим ли е?
— На Ватикана.
— И нищо ли не може да се направи, за да се поправи тази грешка?
— Всъщност — отвърна сестра Ана Мария, малко оживена — има един свещеник от Билбао, отец Амадео Техада, който се е заел с формалностите по обявяването й за светица и реабилитирането на Препочтената.
— Значи не всичко е изгубено.
— Не, не. Слава богу, отец Техада има силна воля. Той е добродетелен и интелигентен човек, който работи по преиздаването на писанията на нашата майка, свят човек е.
Очите на Карлос пламнаха. „Някой експерт!“, помисли си. Неговият фотограф му се присмя наум, щом го чу да пита с треперещ глас:
— Смятате ли, че бих могъл да се срещна с него?
— Разбира се. Живее в пансиона на отците пасионисти в Билбао, до едно начално училище.
— Училище ли?
— Да. Но той е университетски професор — поясни сестра Мария Маргарита с напевен глас.
— Ако отидете при него, поздравете го от нас и го насърчете да продължи напред — помоли го другата монахиня. — Да бъде обявен някой за светец е трудно нещо, така Господ подлага на изпитание търпението на хората…
— Ще го направя, не се тревожете.
— Бог да ви благослови! — прошепна монахинята, кръстейки се.
ГЛАВА 23
Мисия „Сан Антонио“ Ню Мексико Лятото на 1629 г.
Зноен вятър духна по главния път за Санта Фе и поде гъст облак прах и пясък. Беше пладне. Първите вихрушки на прашния облак обвяха хвойните край пътя и подплашиха гущерите, дремещи върху една голяма сива скала. Отец Естебан де Переа знаеше какво значат тези знаци. Той познаваше добре пустинята. Спря за миг да хвърли един поглед наоколо и преди така познатият мирис на прах да стигне до носа му, даде заповед:
— Покрийте се! Бързо!
Десетината духовници от Ордена на свети Франциск, които го следваха, вдигнаха в миг ръкави и покриха лица, както им бе заповядал. Бяха облечени в дебели вълнени дрехи с качулка, с въже на кръста и кожени сандали. Явно съвсем недостатъчно, за да се опазят от пристъпите на този фин силициев облак, смъртоносен като дъжд от стоманени карфици.
— Изчакайте! — призова ги същият глас, докато всичко наоколо потъваше в полумрак.
За минути бурята, черна като облак скакалци, се стовари върху свещениците. Но въпреки това някой от края на кервана внезапно викна: