Един сребрист Форд Транзит, движещ се по „Серано“, пое по тясната улица „Вилянуева“ надолу покрай металното заграждение около Националния археологически музей и голямата библиотека. На двеста метра от края на улицата, преди да излезе на „Пасео дел Прадо“, шофьорът загаси мотора и светлините, продължи бавно и паркира успоредно на другите коли пред сградата за апартаменти под наем.
Никой не забеляза вана.
След минута и трийсет секунди два черни силуета слязоха от колата.
— Бързо! Тук е!
Черните фигури преодоляха бързо, без излишни движения, триметровата решетка. Те стъпваха с котешка лекота по железните пръти, а останалото свърши инерцията от засилването. На гърба си носеха по една черна раничка, а на ушите — малки слушалки на къси вълни. Трети човек, останал във вана, токущо бе прихванал последната трансмисия от радиостанцията на охраната при главния вход и бе потвърдил, че районът е чист.
В предния двор на библиотеката сенките минаха светкавично пред статуите на свети Исидоро и на Алфонсо Хел Сабио, които, издигнати на височина петнайсет стъпала над нивото на улицата, сякаш наблюдаваха движенията на нарушителите.
— Тичай! — заповяда сянката, която беше по-напред.
Десет секунди те останаха прилепени към външната лява стена на стълбите. След пет секунди единият от тях — „ключарят“, отвори една от стъклените врати на сградата.
— Пица до базата, чуваш ли ме?
Гласът на „ключаря“ се чу съвсем ясно във форда.
— Високо и ясно, Пица 2.
— Знаеш ли дали пазачът е на входа?
— Не е. Чист път… и добро обслужване.
Когато сенките проникнаха в сградата, под свода с формата на пресечено дуло, водещ към библиотеката, беше пусто. Освен това червената светлина на широкообхватните сензори по ъглите беше изключена.
— Сигурно е отишъл да пикае… — прошепна първата сянка, виждайки, че няма никого.
— Две минути и трийсет секунди — отвърна „ключарят“.
— Добре, да вървим!
Те изкачиха пъргаво трийсет и петте мраморни стъпала, водещи към главната зала, където наскоро бяха инсталирали дузина компютри, за да имат читателите достъп до базата данни на центъра. Като завиха надясно и прекосиха тъмното крило на картотеката, се приближиха до стъкления прозорец в дъното.
— Дай ми диамантеното острие.
„Ключарят“ описа с хирургическа точност съвършена окръжност в ъгъла на най-западния прозорец. И като залепи две малки вендузи на стъклото, тихо извади парчето.
— Сега го опри на стената — заповяда той на другаря си.
— Добре.
— Три минути и четирийсет секунди.
— Точно. Да продължим.
Този прозорец делеше залата на картотеката от тази за ръкописи. Само бледата светлина на индикаторите за авариен изход осветяваше помещението.
— Момент! — „Ключарят“ изведнъж спря. — База, чуваш ли ме?
— Пица 2, чувам те.
— Искам да провериш дали очите в преддверието на пещта виждат нещо.
— Веднага.
Мъжът във форда написа няколко команди на компютъра, свързан с малка въртяща се антенка, поставена върху вана. С леко бръмчене тя се завъртя към библиотеката, издавайки характерен електронен сигнал. Скоро плазменият екран светна и на монитора се появи пълен план на първия етаж на сградата.
— Гениално! — възкликна третият мъж. — Ще разбера след секунди, Пица 2.
Прокара бързо стрелкичката по плана на залата за ръкописи и тя придоби триизмерен мащаб. Плъзгайки отново мишката, той кликна върху една от камерите при западната врата. Иконката с надпис „сканиране“ в долния край показваше, че системата е свързана с централата за сигурност в библиотеката и с центъра за връзка с щаба на охранителната компания.
— Хайде, хайде — прошепна нервно третият мъж. — Момент, Пица 2… Готово!
— Казвай!
— Можете да продължите. Само голямата пещ е активирана.
— Чудесно.
„Ключарят“ и неговият спътник скочиха в залата за четене на ръкописи, завиха наляво и минаха бързо през една врата, която се отвори още щом бутнаха „паник-лоста“.
— По стълбите. Четвърто подземие.
— Четвърто ли?
— Да, точно така. И побързай. Вътре сме вече четири минути и петдесет и девет секунди.
След четирийсет секунди „ключарят“ и спътникът му бяха стигнали до края на стълбите.
— Сега сме сами — предупреди той. — Тук долу нямаме сигнал от помощния екип, а това е бронираната камера.
— Добре. Това ли е вратата?