— Представям ти Хема Хименес, най-добрия фотограф в моето списание. Е — усмихна се той, — и единствения.
От физиономията на Хосе Луис личеше, че има нужда от още обяснения.
— Беше с мен, когато ходих в Агреда — добави Карлос. Имам му пълно доверие.
— Приятно ми е.
Полицаят му подаде ръка, но Хема не продума. Щом се настаниха, поръчаха три кафета с мляко и запалиха цигари.
— Така — започна пръв Карлос, — та какво точно са откраднали?
Мартин извади от вътрешния джоб на сакото си малко блокче за бележки и си сложи очилата за четене.
— Както ти казах, става въпрос за изключително ценен ръкопис. Писан е през 1634 година от брат Алонсо де Бенавидес, когото, както изглежда, познаваш доста добре…
Карлос кимна.
— Както ми обясни сутринта отговорничката за историческите архиви в библиотеката, този текст бил преработен с намерението да бъде изпратен на папа Урбан VIII като допълнение към доклада, отпечатан от Филип IV в Мадрид, който ти си поръчал вчера…
— Но кой може да се интересува от подобно писание?
— Там е въпросът: много хора. В изчезналия ръкопис е имало много бележки в полето, написани от самия крал на Испания. И това го прави… безценен.
— Безценен ли? Че колко може да струва подобно нещо? — Малките очички на Хема проблеснаха.
— Трудно е да се каже, най-вече защото няма много колекционери, способни да оценят тази уникална творба. Един милион долара на черния пазар. Може би два.
Фотографът подсвирна.
— Но не мога да разбера — продължи той веднага — защо са възложили случая на вас. Карлос ми каза, че се занимавате със сектите…
Тонът на фотографа накара Мартин да се намръщи. Полицаят погледна въпросително Карлос.
— Не се притеснявай, човече — успокои го той. — Нали ти казах, че имам доверие на Хема.
— Добре — съгласи се полицаят. — Освен „следата“, водеща към Карлос, преди седмици някакъв Орден на Светия образ предложил на библиотеката трийсет милиона песети за този ценен ръкопис.
— Трийсет милиона? — повтори Хема. — Не може да се сравни с…
— От библиотеката, разбира се, отказали и не чули повече за този орден. Работата е там, че в регистъра за братства и сдружения на Епископския съвет не знаят нищо за организация с такова име, в Рим също. Затова в моя отдел смятат, че може би става въпрос за някаква секта на католици фундаменталисти…
— И то богати — прекъсна го отново фотографът, още по-въодушевено.
— А знае ли се вече как са го откраднали?
Хосе Луис очакваше този въпрос.
— Това е най-странното в случая — продължи той. — Ръкописът се пазел в бронираната камера на библиотеката, снабдена с много сложна охранителна система, и от пазачи, дежурящи цяла нощ в сградата. Но въпреки това, нито една аларма не се задействала, никой не чул нищо и ако не било стъклото, извадено от рамката, което открили в залата за ръкописи, може би кражбата още нямаше да е открита.
— Значи разполагате с нещо.
— Да. С едно изрязано стъкло и… Хосе Луис се поколеба — …и с едно обаждане в Билбао от телефон на първия етаж в 4,59 часа сутринта.
— Часът на кражбата ли?
— Възможно е. Номерът е маркиран в „паметта“ на вътрешната централа и ние направихме вече съответната проверка. Смятаме, че това е фалшива следа.
— Така ли? И защо?
— Защото това е телефонът на един колеж, който по същото време естествено е бил затворен. Навярно си имаме работа с много добре екипирани професионалисти, фалшифицирали по електронен път номера, за да ни отведат до задънена улица.
— А може и да не е така.
След тази загадъчна реплика на Карлос полицаят едва не си разля кафето.
— Знаеш ли нещо по въпроса?
— Ами да кажем, че имам предчувствие.
Журналистът отвори бележника си на страницата за 14 април — датата, на която взе интервю от монахините в манастира „Консепсион“ в Агреда, и провери нещо в него.
— Хема, помниш ли каква следа ни дадоха сестрите в Агреда?
— Не бяха ли много?
— Да, да — съгласи се Карлос, продължавайки да търси в бележника си, — имам предвид една определена, много точна…
— Не знам.
— Ето! Хосе Луис, носиш ли мобилния си телефон?
Полицаят кимна, озадачен.
— А номера на този колеж в Билбао?
Той отново кимна и му показа един седемцифрен номер в блокчето си.
Карлос взе Моторолата на полицая и бързо набра номера. След низ от шумове се чу силен сигнал.
— Орден на пасионистите, кажете? — обади се един много сух глас.
Журналистът се усмихна доволно пред смаяния поглед на полицая и на своя фотограф.
— Добър ден. Мога ли да говоря с отец Амадео Техада, моля?
— В университета е, господине. Обадете се следобед.