На деветия ден, малко преди нощта да падне, се случи нещо, което попречи на тези уроци. Цял ден проблясваха светкавици и въпреки че от нито един облак не падна дъжд, това разбуни духовете на индианците, които виждаха знамение във всяко природно явление.
— Може би тази нощ ще срещнем Синята дама — прошепна брат Диего на стария отец Салас, когато водачът на групата спря на едно равно място, където щяха да лагеруват. — Хуманите изглеждат неспокойни, сякаш очакват нещо…
— От твоите уста в Божиите уши, братко.
— И аз имам странно усещане. А вие, отче?
— От бурята е — отвърна брат Хуан.
На две крачки от тях мъжете започнаха да отварят вързопите и да разчистват широк кръг около себе си, след като Сакмо им даде знак. Синът на Гран Валпи не се боеше от дъжда, затуй реши да остане буден през нощта и да не изпуска от поглед хоризонта.
Подготовката на лагера стана точно както предните дни. В четирите посоки бяха забити колчета. След това ги свързаха с тънка връв с по две метални пластинки, така че, ако някой ги доближи, те да зазвънят и да предупредят стоящите на пост. Трябваше да внимават. Иначе всеки можеше да вдигне тревога по погрешка. Освен това просто приспособление, щеше да има и смени на стражата на всеки три часа. А пазачите трябваше да поддържат и огъня в лагера. Това щеше да стане, щом нощта падне.
Но преди това щеше да се случи нещо друго.
И наистина, докато францисканците разстилаха сламениците си, вниманието им бе привлечено от внезапната възбуда сред индианците. Стражите бяха забелязали в края на равнината група мъже, вървящи към тях. Носеха факли… И ги бяха видели.
— Да не са апачи?
Щом чу новината, брат Хуан се втурна към Сакмо.
— Съмнявам се — отвърна той. — Апачите рядко нападат по мръкнало. Страхуват се от тъмнината като нас… и никога не палят факли, преди да нападнат.
— Тогава…?
— Ще ги изчакаме. Може да са група търговци.
След десет минути, когато прерията бе потънала вече в тъмния плащ на нощта, факлите стигнаха до лагера. Бяха дванайсет, по една в ръцете на всеки татуиран индианец. Начело вървеше мъж със загоряла кожа, който се приближи до Сакмо и го целуна по дясната буза.
Новодошлите се скупчиха край огъня и без да обръщат внимание на белите мъже, хвърлиха факлите си в голямата клада.
— Вижте! — прошепна брат Диего на отец Салас. — Всички са старци.
Брат Хуан не му отговори. Това бяха индианци с посърнали лица и блестящи сиви коси. Всички на неговата възраст, въпреки че мускулите им не бяха меки и отпуснати като неговите.
— Уикси!
Един от тях се обърна към францисканците. На брат Хуан му бе трудно да разбере какво искаше да му каже. Този достолепен старец им говореше на смесица от диалектите таноан и хопи и им пожелаваше „дъхът на живота“ да бъде винаги с тях.
Духовниците склониха глава в знак на благодарност.
— Идваме от селото на Сакмо и на неговия баща, Гран Валпи, което е на два дена път оттук. Никой от воините ни не ви е видял още, но ние, старците от племето на Мъглата, знаехме, че сте наблизо. Затуй тръгнахме да ви посрещнем.
Отец Хуан превеждаше на брат Диего този низ от изречения. Старецът, който ги бе заговорил, гледаше отец Салас право в очите.
— Носим ви царевица и тюркоази за добре дошли — продължи той, подавайки им една пълна кошница, в която нещо проблясваше под светлината на пламъците. — Благодарим ви, че идвате. Искаме да говорите на нашия народ за този Господар на всички богове, за когото проповядвате, и да ни посветите в тайните на неговия култ.
Францисканците пребледняха.
— А как разбрахте, че ще дойдем точно тези дни? — запита брат Хуан на диалекта таноан.
Тогава най-възрастният индианец взе думата:
— Вече знаете отговора. Жената от пустинята се спусна като синя светкавица сред нас и ни съобщи, че идвате. Това стана преди две нощи там, където тя се появява от толкова луни…
— Значи тя е тук?
Сърцата на братята се разтуптяха.
— И как изглежда?
— Не прилича на никоя от нашите жени. Кожата й е бяла като сока на кактуса; гласът й е като вятъра, който шепти сред планините, и като идва, ни носи покой като езерото през зимата.
Лиричните думи на стария хуман ги впечатлиха.
— А не ви ли е страх от нея?
— О, не! Никога. Тя спечели доверието на народа, като изцери някои от хората ни.
— Издери ли? И как стана това?
Индианецът погледна строго отец Салас. Очите му искряха под светлината на огъня.
— Сакмо не ви ли каза? Група воини бяхме тръгнали към Каньона на змията да видим дамата. Стана точно преди синът на Гран Валпи да тръгне към вас. На небето имаше голяма пълна луна и цялата прерия беше светла. Като стигнахме до това свято за нашите деди място, видяхме, че синият дух е тъжен. Каза ни защо. Заговори на мен и ме упрекна, че не съм й споменал за болестта на внучката си.