И тогава чуха гласа:
— До-бре до-шли.
Беше дамата.
Гласът й прозвуча така, както го бяха описали воините, като странно съчетание между гръмотевица, песен на птица и повей на вятъра.
Нито Масипа, нито Анкти успяха да отговорят.
— Дой-дох при вас, защото знам, че вои-ните са дове-ли вече мъже-те, както заръчах…
Момчето хуман вдигна поглед към сияйната жена и се опита да каже нещо. Но не успя.
— Планът скоро ще се изпъл-ни — продължи тя. — Небес-ните хора, които ми съобща-ват как-во прави-те и ме водят тук всеки път, казаха, че сър-ца-та ви вече са гото-ви да при-емат семе-то на Истината.
Семето на Истината? Небесните хора? Какви бяха тия думи? Анкти и Масипа се хванаха за ръце. Странната реч на дамата постепенно навлизаше в ритъма на техния говор, като река, която намира руслото си след векове.
— Аз съм прате-ница на ново-то време — добави тя по-плавно. — Изпращат ме да ви съобщя, че идва нов свят. Тези, които ме доведоха, наблюда-ват отдавна вашите стъпки. Те могат да живеят сред вас, защото обликът им е човеш-ки, макар същността им да е безсмъртна. Те са анге-ли. Хора от плът и кръв, които ядоха с Аврам, бореха се с Яков и разговаряха с Мойсей.
Анкти и Масипа свиха рамене. Те не знаеха за какво им говори дамата. Но в миг си спомниха разказите на предците си за създаването на света, които те пък бяха научили от анасасите (древните) и от хопите (враговете). Младежите знаеха, че човечеството се появява по време на „първия свят“, който свършва с голяма огнена катастрофа, дала началото на още два свята. Дедите им разказваха, че в Каскара, по време на „третия свят“, боговете се скарали и повели битка за власт над хората. Качините — същества с човешки вид, дошли далеч отвъд звездите, се били едни срещу други. След това се появявали много рядко, но пак като мъже и жени от плът и кръв. И се заклели да се върнат едва в края на „четвъртия свят“ или в началото на „петия“, за да предупредят хората за наближаващата промяна.
Дали дамата не беше някоя от тях? Нима идваше да ги предупреди за края на света?
— Чуй-те ме — продължи Жената от пустинята. — Искам да ви пре-дам нещо за бели-те хора, с които ще се срещнете. То ще е доказател-ство за появлението ми. Каже-те им, че Небесната майка е с тях и че им заръч-ва да ви дадат водата на вечния живот.
— Но защо ние?… — рече глухо Анкти, смаяна от сияйната красота на жената.
— Запомне-те, водата на веч-ния живот.
— Защо ние? — повтори момичето.
— Защото има-те чисти сърца, Анкти.
Тогава гостенката вдигна ръце, сбра ги до гърдите си и се стопи сред внезапно избухналия страшен пламък. Бръмченето секна. Мракът отново завладя прерията. Искрите, дали форма на тялото на жената, бяха изчезнали безследно.
Анкти и Масипа се прегърнаха, уплашени. Нещо странно блестеше в краката им. Дамата го бе оставила за тях…
ГЛАВА 43
В Рим беше 9 часът вечерта, а в Лос Анджелис пладне, когато Албърт Феръл показа на отец Балди биографията на „сънуващия“, когото Луиджи Корсо бе пратил в Ню Мексико от 1629 година. Или по-точно — „сънуващата“. Картонът беше на Дженифър Нарейди, американка на трийсет и четири години, военнослужеща, жителка на Вашингтон, чиито полети на съзнанието, предизвикани от звуците на „фокус 27“, бяха приключили с тежки личностни смущения. „Тази жена близките й са наричали Голямата мечтателка. Остроумно, нали?“, прошепна ил доторе.
В този картон имаше и една последна кратка бележка, писана на ръка с червено мастило, която изненада много венецианския свещеник: „Напуска проекта в петък, 29 март 1991 година. Страда от тежки кризи на безпокойство със смущения в съня. Връща се в Съединените щати на 2 април по изричната препоръка на Оспедале Дженерале ди Дзона Кристо Ре в Рим“.
ГЛАВА 44
Мадрид
— Предупреди ли отец Техада за посещението ни?
Хосе Луис Мартин шофираше, вперил поглед в автострадата. Беше точно осем часът сутринта и по това време трафикът на излизане от Мадрид бе слаб. Задръстването е винаги в противоположната посока, на влизане в столицата. Все още сънен, Карлос се наслаждаваше на пролетния пейзаж, разкриващ се пред тях. В прохода Сомосиера бе паднал вече последният сняг за годината.