— Отец Техада ли? — измърмори той. Журналистът имаше нужда от едно хубаво кафе. — Не. Не можах да говоря с него, но му оставих съобщение, че следобед ще бъдем в Билбао.
— Каза ли му, че това е полицейско интервю?
— За бога, не! Ти си полицаят.
— И по-добре, Карлитос. Много по-добре.
Карлос протегна крака под таблото на Рено-19 на Хосе Луис и се настани по-удобно.
— Хосе Луис… — рече той, малко сънен. — Мислих много за това обаждане от Националната библиотека.
— Да, и аз.
— Значи имаш същите съмнения.
— Като например…
— Ами едно не разбирам: ако онези, които са позвънили, са професионалисти, а както изглежда, в това няма съмнение, защо са се обадили от бронираната камера на библиотеката? За да се издадат ли?
Мартин поглади скоростния лост на колата.
— Не знам — отвърна той. — Възможно е някой компютър да е сбъркал.
— Да. Но защо номерът е точно на човек, свързан със случая Агреда?
— Случайност.
— Но ти не вярваш в тях! — възрази Карлос.
— Така е.
Несговорчивият полицай сложи цигара в устата си и щракна с електронната запалка.
— А знаеш ли колко е продължил разговорът?
— Няма и четирийсет секунди.
— Не е много, наистина.
— Достатъчно, за да се съобщи за успешно завършилата операция.
— Да, така си помислих и аз — съгласи се Карлос.
— Всъщност, като говорим с отец Техада, предпочитам да не му казваме, че разследваме кражба.
Карлос го погледна с изненада, но не отговори.
— Ще действаме, сякаш не знаем нищо. Разчитам, че ако е замесен, сам ще се издаде.
— В това пътуване съм ти гост. Ти командваш. Полицаят се усмихна и отново впери поглед в автострадата.
ГЛАВА 45
На другия ден двамата младежи се поколебаха дали да изпълнят странната заръка. Знаеха, че ако предадат този дар от дамата на съвета на старците, трябва да се впуснат и в безкрайни обяснения. Затова решиха да изчакат подходящия момент, за д изпълнят задачата без много шум. Когато същия ден предобед брат Хуан де Салас се отдалечи от дома на воините да се облекчи в полето, двете деца хукнаха след него.
Настигнаха отец Хуан до дъбовия кръст, който жените от племето овактл бяха забили в деня на пристигането им в Гра Кивира.
— Отче… — каза Анкти, отмятайки косата от лицето си. Беше прекрасно момиченце, будно. С благ и искрен поглед. — Може ли да ви кажем нещо?
Брат Хуан се обърна и ги видя. Двама млади хумани му носеха нещо, обвито в сухи царевични листа. Изглеждаха плахи и уплашени.
— Какво искате, чада мои? — усмихна се той.
— Ами, отче… Снощи край Каньона на змията видяхме нещо.
— Нещо ли?
— Видяхме Жената от пустинята.
— Така ли?
Брат Хуан облещи очи. И тутакси забрави за какво бе тръгнал.
— Жената от пустинята ли? Синята дама?
Децата закимаха едновременно.
— И само вие ли я видяхте?
— Да — отвърнаха те.
— Каза ли ви нещо?
— Ами… — поколеба се Масипа. — Затуй искахме да говори с вас, отче. Тя каза, че вие и другият мъж, който ви придружава трябва да ни дадете водата на вечния живот.
Краката на отец Салас омекнаха.
— Водата на вечния живот ли? — погледна ги той въпросително. — А вие знаете ли какво значи това?
Анкти и Масипа отстъпиха крачка назад, объркани.
— Не.
— Разбира се. Как бихте могли да знаете?
— Отче — прекъсна го младият кекетл, — дамата ни даде и това за вас. Да го имате за спомен от Синята жена.
— Подарък ли?
Брат Хуан потръпна, свеждайки поглед към пакетчето, обвито в царевични листа, което Масипа му подаваше. Той го взе някак плахо и още там, преди още младежите да побягнат, както май им се искаше, го отвори. Съдържанието му го порази.
— Боже мили! — възкликна той на испански.
Масипа и Анкти се стреснаха.
— Но откъде взехте това?
— Нали ви казахме, отче. Снощи ни го даде Жената от пустинята. За вас.
Отец Хуан коленичи и изпадна в странно състояние на истерия, като се смееше и плачеше едновременно. Францисканецът бръкна в листата и извади онуй, което бе завито в тях. Нямаше никакво съмнение: това беше молитвена броеница от черни зърна, блестящи и съвършени, завършваща с изящен сребърен кръст. Много красива реликва от старите християни.
— Пресвета Дево! — викна той.
Кой, освен Богородица, можеше да стои зад тези появления?
И брат Хуан изведнъж се сети за една история, която беше чул по време на обучението си за свещеник в Толедо и която тогава му се бе сторила много странна. В нея се казваше, че свети Доминго де Гусман, основател на Доминиканския орден, въвел молитвата с броеница през XIII век, след като самата Богородица му дала една. Нима това не беше подобно чудо?