— Рано ли? — Брат Диего продължаваше да се взира, за да види конвоя. — Може да е пристигнал по-рано. Спомнете си, че брат Естебан ни каза, че отецът пазител — брат Алонсо де Бенавидес, ще напусне поста си в Санта Фе през септември. Може да е неговият керван, който се връща в Мексико.
Салас прие обясненията на младия си ученик. Нямаше друг, по-убедителен отговор: в мисията беше пристигнал охраняваният конвой на новия вицекрал, маркиз Де Сералбо, и с него сигурно пътуваше отец Алонсо де Бенавидес. Кой друг?
Съмненията му се разсеяха, щом двамата се приближиха още малко до Ислета. Гледана откъм западната страна, мисията приличаше на андалуско село по време на панаир. Към осемдесет тежки талиги с по две и четири оси бяха спрели край оградата. Охранявано от войници на пост, землището извън „стените“ на мисията беше изпълнено с индианци, метиси и испански рицари.
Дано в Ислета винаги е така!
В суматохата отците лесно навлязоха в селото, без да привличат вниманието. Те си проправиха път към площада на църквата. И там, пред кирпичените камбанарии, ги обзе радост от добре свършената работа.
— Сега трябва да отидем при брат Естебан де Переа, нали?
— Разбира се, братко Диего. Така е — съгласи се старецът.
— А имате ли окончателно мнение за Синята дама, отче? Нали знаете, че Естебан е строг човек и ще иска да потвърдя всяка ваша дума.
— Не се бойте, Диего. Ще бъда така убедителен, че той няма да има желание да ви разпитва.
Брат Диего се засмя.
Двамата се отправиха бързо към бялата палатка, вдигната от западната страна на храма. Един войник с панталони от кафеникав плат, дреха от щавена кожа, броня и копие пазеше отпред.
— Какво искате?
Войникът наклони копието наляво, препречвайки им пътя.
— Това ли е палатката на отец Естебан де Переа? — попита Салас.
— Тази е на отеца пазител, брат Алонсо де Бенавидес — рече сухо стражът, — но отец Переа е вътре.
Отците се усмихнаха съучастнически.
— Ние сме братята Хуан де Салас и Диего Лопес — представи се отецът. — Тръгнахме преди повече от месец към земите на хуманите и носим вести за него.
Стражът остана невъзмутим. С неизменния войнствен вид той се извърна и влезе в палатката. Няколко секунди бяха достатъчни. Сред тишината, която цареше в лагера, екна така познатият глас на инквизитора.
— Братя! — гръмна гласът някъде отвътре. — Влизайте! Влизайте, моля!
Пратениците се насочиха натам, откъдето идваха възгласите на Естебан де Переа. В дъното на палатката около дълга маса се бяха събрали самият Переа, двамина францисканци от свитата му и един четвърти духовник, когото в началото никой от двамата мисионери не позна. Беше суров на вид човек с много гъсти бели вежди, бръчки по челото, голям сплескан нос и грижливо поддържана тонзура. На възраст бе над петдесетте, но годините не му тежаха, а му придаваха внушителен, величав вид. Това беше — не можеше да е друг — португалецът брат Алонсо де Бенавидес, пратеникът на Светата инквизиция в Ню Мексико и най-високопоставен представител на Църквата в тази пустиня.
Бенавидес ги гледаше втренчено, но изчака отец Естебан де Переа, който ги посрещна така бурно.
— Добре ли мина всичко?
Брат Естебан беше развълнуван.
— Божието провидение се погрижи за нас, както обикновено — отвърна отец Хуан.
— А дамата? Какво разбрахте за нея?
Щом го чу да споменава Синята дама, Бенавидес вдигна поглед към тях.
— Беше много близо до нас, отче. Някои хора дори я видяха край селото ден преди да напуснем Куелосе.
— Наистина ли?
Лицето на брат Хуан стана сериозно.
— Не са само думи, отче — рече той. — Носим ви веществено доказателство за това, което твърдим. Подарък от небето.
Брат Естебан и Алонсо де Бенавидес се спогледаха, озадачени, докато старият отец Салас бъркаше във вързопчето си, търсейки нещо. Ерудитът Бенавидес усети тръпки по гърба си: упованието, бликащо от този свещеник, му напомни за случилото се преди сто години, в навечерието на Коледа през 1531 година, на хълма Тепеяк край Мексико. Тогава друг такъв човечец, макар и не духовник, бе търсил също във вещите си подаръка, който Девата му бе дала, за да убеди шепа невярващи свещеници. Този мъж се казваше Хуан Диего. А неговата Дева наричаха „Девата от Гуадалупе“. Но папа Урбан VIII бе дал категорична заповед да се сложи край на култа към нея. Защо трябваше да приеме тогава, че подаръкът, който брат Хуан де Салас търсеше, за да им покаже, е от същата Дева?
Старият францисканец извади най-сетне този дар.
— Тази броеница — каза той много тържествено, подавайки им един чудесен наниз — е дар от Синята дама за двама индианци от Куелосе.